Читать «Хладнокръвно» онлайн - страница 2
Трумэн Капоте
Малцина американци, фактически и малко канзасци, бяха чували за Холкъм до сутринта на 14 ноември 1959 година. Както водите на реката, мотористите по шосето, летящите жълти влакове по релсите на Санта Фе, така и драматичното — във формата на изключително събитие — не бе спирало тук. Жителите на селището, 270 на брой, бяха доволни, че животът им протича в кръга на обикновеното: да работят, да ходят на лов, да гледат телевизия, да присъстват на училищни и селски забави, на хорови репетиции и събрания на местния клуб. Но в онази ноемврийска неделна утрин, призори, обикновеният нощен шум в Холкъм — острите истерични писъци на койотите, сухото драскане на подгонените от вятъра степни бурени, бързо заглъхващите в далечината писъци на локомотивните свирки — се сблъска с някакви необичайни звуци. По това време нито един човек в заспалия Холкъм не ги чу — четири изстрела от ловджийска пушка, които в крайна сметка съкратиха живота на шест души. Но по-късно холкъмци, които до този момент не си правеха труда да се заключват, защото не се страхуваха един от друг, откриха, че въображението им постоянно пресъздава тези зловещи експлозии, които почнаха да подклаждат пламъци на взаимно недоверие, в чиято светлина дългогодишни съседи се гледаха накриво и като непознати.
Собственикът на фермата „Ривър Вали“, Хърбърт Уилям Клътър, беше четиридесет и осем годишен. Неотдавнашният медицински преглед във връзка с осигуровката му показа, че се намира в отлично здравословно състояние. Макар с очила (без рамки) и среден на ръст — 1.78 м. — мистър Клътър правеше внушително впечатление. Раменете му бяха широки, косата му беше все още тъмна, неговото вдъхващо доверие лице, с ясно очертана долна челюст, пазеше здравия си младежки вид, а зъбите му, бели и достатъчно силни да чупят орехи, бяха непокътнати. Тежеше 72 кг — точно толкова, колкото беше при завършването на щатския университет в Канзас, където специализира агрономство. Не беше богат колкото най-богатия човек в Холкъм, мистър Тейлър Джонс, негов съсед, фермер, но бе най-известният в селището, изтъкната личност и в Гардън Сити, съседния окръжен град, където бе оглавявал строителния комитет на новопостроената методистка църква на стойност 800 000 долара. Напоследък беше председател и на Канзаската организация на фермерите и неговото име се ползваше с почит и уважение между земеделците на Средния запад, както и в някои вашингтонски ведомства, където по времето на Айзенхауер е участвал във Федералната фермерска кредитна комисия. Мистър Клътър знаеше точно какво иска от живота и бе успял до голяма степен да го получи. На лявата си ръка, върху остатъците от единия си пръст, смазан някога от селскостопанска машина, той носеше обикновена златна халка, символ на двадесет и пет годишен брак с жената, с която навремето бе пожелал да свърже живота си — сестра на негов състудент, — свенливо, набожно, нежно момиче на име Бони Фокс, три години по-млада от него. Тя му бе родила четири деца — три дъщери и един син. Най-голямата дъщеря Евиана, омъжена и майка на десетмесечно момченце, живееше в Северен Илинойс, но често идваше в Холкъм. И всъщност тя и семейството й се очакваха да пристигнат след около две седмици, защото нейните родители възнамеряваха да съберат целия Клътъров род и да устроят голям празник в Деня на благодарността. (Клътъровият род води началото си от Германия. Първият емигрант Клътър, или Клотер, както тогава се произнасяло името, дошъл в Америка през 1880 г.) За този празник бяха поканени около петдесет сродници: някои от тях щяха да дойдат чак от Палатка, Флорида. Бевърли, дъщерята след Евиана, също не живееше вече във фермата „Ривър Вали“. Беше в училището за медицински сестри в Канзас Сити. Бевърли бе сгодена за един студент по биология, когото баща й напълно одобряваше. Поканите за сватбата, насрочена през коледните празници, бяха вече отпечатани. Така че само момчето Кениън, който на петнадесет години бе по-висок от мистър Клътър, и най-малката дъщеря Нанси, година по-голяма от брат си, любимка на Холкъм, живееха още при родителите си. Щастливият семеен живот на мистър Клътър се помрачаваше само от тревогата за здравето на жена му. Тя беше „нервна“, получаваше „малки пристъпи“. Тези бяха смекчените изрази, употребявани от близките й. Но истината за „нещастието на горката Бони“, не беше тайна. Всички знаеха, че през последните шест години е била от време на време на лечение в психиатрия. Напоследък обаче имаше вероятност и тази мрачна сянка да се разсее. Миналата сряда, връщайки се от двуседмично лечение в медицинския център в Уелзи, Уичита, където обикновено се лекуваше, мисис Клътър съобщи на съпруга си една почти невероятна вест. Тя радостно му каза, че причината за нейното нещастие не е в главата, а в гръбнака, че заболяването й не е психическо, а физиологическо — въпрос на разместени прешлени — така най-после се бяха произнесли лекарите. Разбира се, трябва да се оперира, а след това… е, след това пак ще си бъде както „по-рано“. Нима беше възможно опънатите нерви, усамотяването, задушаваните ридания във възглавницата при заключена врата да се дължат на някакъв изместен прешлен? О, ако това е наистина така, мистър Клътър щеше да произнесе на трапезата в Деня на благодарността молитва, изпълнена с признателност към провидението.