Читать «Хладнокръвно» онлайн - страница 16

Като момиче бе получавала награди за красноречие, сега възрастта сякаш бе ограничила гласа й до един тон — тон на извинение, а личността й до редица неясни жестове, продиктувани от постоянния страх, че може да оскърби или да предизвика недоволство.

— Надявам се, че разбираш — продължи тя, след като Нанси излезе. — Надявам се, че не смяташ Нанси за невъзпитана.

— О, не! Обичам я просто до смърт. Всички я обичат. Няма друга като Нанси. Знаете ли какво казва мисис Стринджър — попита Джолин, споменавайки името на учителката по домакинство. — Веднъж тя каза на класа: „Нанси Клътър винаги бърза, но винаги има време. Това е едно от качествата на културната жена.“

— Да — отговори мисис Клътър. — Всичките ми деца са работливи. Не се нуждаят от мен.

Джолин не бе оставала никога по-рано сама с Нансината „особена“ майка, но въпреки коментарите, които бе чувала, тя се чувстваше съвсем свободна с нея, защото мисис Клътър, макар самата напрегната, действаше успокоително като всички беззащитни хора. Заостреното й мисионерско лице, безпомощният й вид, крехкостта й събуждаха дори и у Джолин, още съвсем дете, съчувствие и желание да я закриля. Но като си помислеше, че това е майка на Нанси! Леля… да, това изглежда по-вероятно! Стара мома-леля, дошла на гости, малко особена, но мила.

— Не, те не се нуждаят от мен — повтори мисис Клътър, като си наливаше чаша кафе. Останалите членове от семейството се съобразяваха с бойкота на съпруга й към това питие, но тя пиеше по две чаши всяка сутрин и много често не ядеше нищо през целия ден. Тежеше четиридесет и девет килограма, на костеливата й ръка се клатеха два пръстена — венчалният и един с диамант, твърде скромен на вид.

Джолин си отразя парче пай.

— Мммм… — измърмори тя, като го изгълта набързо. — Ще правя такъв пай всеки ден! Седем дни в седмицата!

— Е, ти имаш братчета, а момчетата ядат много пай. Знам, че той никога не омръзва на мистър Клътър и на Кениън. Но омръзва на този, който го прави. Нанси само се мръщи. И на теб ще ти омръзне. Не, не, защо казах това? — мисис Клътър махна очилата си, които бяха без рамки, и притисна очите си. — Прости ми, мила. Сигурна съм, че ти никога няма да узнаеш какво значи да си уморена. Сигурна съм, че ще бъдеш винаги щастлива.

Джолин мълчеше. Нотката на паника в гласа на мисис Клътър я смути и тя пожела майка й, която бе обещала да дойде да я вземе в единадесет часа, да побърза.

След малко, поуспокоена, мисис Клътър попита:

— Обичаш ли мънички неща? Миниатюри? — и покани Джолин в трапезарията, да разгледа етажерки, пълни с какво ли не. По тях бяха наредени и сортирани миниатюрни украшения: ножички, напръстници, кошнички с кристални цветя, фигурки, вилички и ножчета. — Някои имам още от дете. Татко, мама и всички ние обикновено прекарвахме част от годината в Калифорния. Край океана. Там имаше магазин с такива изящни малки неща. Тези чашки — сервиз кукленски чашки за чай, прикрепени към мъничък поднос, затрепкаха в ръката й, — подари ми ги татко. Имах прекрасно детство.