Читать «Хемингуей и съвестта» онлайн

Димитри Иванов

Хемингуей и съвестта

Сегашният млад читател е чувал много неща за съвестта. Тогава, когато Хемингуей мислел по този въпрос, средствата за измерване на време и пространство не били като съвременните. Електрониката още не се била появила. Дори най-точните часовници били все още с махало. В Парижката обсерватория се пазели образци на единиците-мерки за дължина и тегло. Наричали ги еталони: копия от тях изпращали във всички държави, за да бъде италианският килограм равен на унгарския и на финландския — иначе във световната търговия биха възникнали спорове. Еталоните били отляти от платина и иридиева стомана, за да не корозират — тогава, макар и незабележимо, биха се променили. Съхранявали ги в подземието, където температурата е постоянна — нали ако се разширят от топлината пак ще станат малко по-други. Хемингуей, изглежда, успял да ги види. Когато си мислел каква трябва да е съвестта му, пожелавал си да е неизменна като тях.

Вярвал, че тя се усъвършенствува чрез тренировка и самодисциплина. Ставал призори, пишел — не седнал, а прав, след това тренирал бокс, вземал студен душ и вярвал, че удобствата и лесният живот изнежват тялото и размекват съвестта. Бил уверен, че леността и охолството са еднакво пагубни за тялото и за таланта.

Като прави разлика между писателите и истинския писател, той твърди: „За истинския писател са необходими талант, самодисциплина, ум, безкористност, дълголетие. И съвест — тъй неизменна, като метър-еталона в Париж.“

Тази мисъл ще намерим на много места по страниците, написани от Хемингуей, включително и в този сборник, и другаде. Естествено, ще я намерим не казана, а внушена със средствата на художественото повествование.

Хемингуеевата проза, тогава, когато тя е добре преведена, прави впечатление с това, че е необикновено стегната — предлозите липсват дери там, където граматиката ги изисква, а прилагателните са като че нарочно избягвани. Авторът правил това съзнателно. За да стане текстът лаконичен, той задрасквал всичко, което смятал, че не е съществено, или, че ще утежни изречението. Приятелите му се шегували — казвали, че това се дължи на навика му да съставя телеграфни информации като парижки дописник и като военен кореспондент и също защото пишел прав. Самият писател обяснява: „Прозата е архитектура, а не декоративно изкуство и епохата на барока свърши.“ На всяка дума, която можел да пропусне, гледал като на излишно украшение, избягвал всичко, което може да напомни за претрупаните с орнаменти сгради на барока. Искал прозата му да е „мускулеста, без тлъстини“. Самият се подлагал на спартански режим; на снимките му няма да го видим да носи пръстени или какъвто и да е друг предмет, който няма друго предназначение, освен да „украсява“. Но не забравял, че мъжът е мъж в постъпките си и с отговорностите, които поема — не с мускулите или с умението да се бие.

Знаел, че изящната простота е изкуство, че простота, зад която няма нищо, е без стойност: да знаеш малко и да кажеш малко е едно, съвсем друго е когато знаеш много и въпреки това казваш малко. „Можеш да пропуснеш много от това, за което пишеш, при условие, че знаеш пропуснатото и тогава читателят ще го почувства, макар то да е пропуснато. Само една осма от плаващия айсберг е над повърхността и се вижда, но внушителен го правят онези седем осми, които не се виждат.“