Читать «Феноменът» онлайн - страница 189

Знаех какво се опитваше да каже.

— Не се притеснявай, не че не мога да оказвам влияние върху републиката, дори и ако откажа това предложение или пък успея да намеря някакъв междинен вариант. Това не е единственият начин…

— Чуй ме, Джун — тихо рече той и вдигна ръце, за да ме прекъсне. — Не знам дали ще имам смелостта да кажа това отново. — Потреперих от начина, по който устните му произнесоха името ми. Той ми хвърли усмивка, от която нещо вътре в мен се разби на парчета. Не зная защо, но изражението му беше такова, сякаш ме виждаше за последен път. — О, хайде де, и двамата знаем какво трябва да се случи. Ние се познаваме само от няколко месеца. Но аз съм прекарал целия си живот, борейки се със системата, която сега Електорът иска да промени. А ти… ами семейството ти е пострадало не по-малко от моето. — Той направи пауза и погледът му стана замислен. — Може и да се справям добре с бръщолевенето на речи от върха на някоя сграда и да въздействам на тълпата. Но аз не зная нищо за политиката. Бих могъл да бъда единствено една пионка. Докато ти… ти винаги си била всичко, от което се нуждаят хората. Имаш възможността да промениш нещата. — Той ме хвана за ръката и докосна мястото на пръста ми, където преди стоеше пръстенът му. Усетих мазолите по дланите му, лекия копнеж в жеста му. — Изборът е твой, разбира се, но ти знаеш какво трябва да се направи. Недей да си променяш решението, защото се чувстваш виновна или нещо подобно. Не се притеснявай за мен. Зная, че това е причината, която те спира — виждам го изписано на лицето ти.

Продължавах да не казвам нищо. За какво говореше той? Какво виждаше изписано на лицето ми? Как изглеждах в този миг?

Дей въздъхна, когато продължих да мълча. Изражението му беше непоносимо.

— Джун — бавно изрече той. Зад думите гласът му звучеше така, сякаш всеки миг щеше да секне. — Нещата между нас абсолютно никога няма да се получат.

И ето това беше истинската причина — защо. Поклатих глава, не желаейки да чуя останалото. Не и това. Моля те, не го изричай, Дей, моля те, не го изричай.

— Ще измислим някакво решение — започнах аз. Детайлите започнаха да се стичат. — Мога известно време да работя в столичните патрули. Това така или иначе би било по-приемлива опция. Ще изучавам цялата дейност на някой сенатор, ако наистина искам да вляза в политиката. Дванадесет от сенаторите…

Дей дори не можеше да ме погледне.

— Не ни е било писано да сме заедно. Просто има… твърде много неща, които се случиха. — Той притихна. — Твърде много неща.

Тежестта в думите му ме порази. Това нямаше нищо общо с позицията на принцепс, а беше свързано с нещо друго. Дей щеше да каже всичко това, дори и ако Андън никога не ми беше предложил нищо. Спорът, който имахме, когато бяхме в подземния тунел. Исках да му възразя, че жестоко бърка, но дори не можех да оспоря аргумента му. Защото беше прав. Как беше възможно да смятам, че ние никога няма да понесем последствията на това, което му бях причинила? Как можех да съм толкова арогантна, за да допускам, че накрая всичко ще се нареди, че извършването на няколко добри дела щеше да компенсира цялата болка, която му бях причинила? Истината никога нямаше да се промени. Без значение колко силно се опитваше той; всеки път, когато ме погледнеше, щеше да вижда какво се бе случило със семейството му. Щеше да вижда какво бях сторила. Това винаги щеше да го преследва — то завинаги щеше да стои помежду ни.