Читать «Фелдфебел Стамболков» онлайн - страница 4

Но аз отказвах. Аз наистина никога се не бях опитвал в това изкуство.

Лицето на Стамболкова поизгуби своята благост.

— Във военно време един войник е длъжен всичко да може… Виж мен… Как можа аз?

— Вие имате естествен талант и можете, без да сте учили стихотворения, а аз не съм учил това изкуство.

— А терзилик учил ли си се?

— Не.

— Тогава как можа да ми закърпиш тъй изкусно шинела?…

— Ах, аз не умеех, но понеже заповядахте…

— И сега ти приказвам: седни тука да докончиш останалите стихи — подзе той с решителен тон. Голямата вертикална бръчка пак излезе на челото.

— Не мога, господин фелдфебел!

— Малчать! — изкряска той свирепо и тупна с крак. — Ела по мене!

Аз го последвах.

Дойдохме при отворените врата на другата стая, дето имаше писмен стол, връчи ми ръкописа си и каза с гръмовен глас:

— Давам ти до четири часът срок! Ако не, мисли си! — дръпна вратата и я заключи отвън.

Трябваше няколко минути да се окопитя и да разбера всичката комичност на положението си. Стамболков ми заповядваше да стана поет! Понеже по заповед закърпих дрехата му, аз по заповед трябваше да изкарам докрай и стихотворението му! Против тая фелдфебелска логика никаква друга не бе в сила.

„Быть по сему!“ — рекох си аз усмихнато и седнах при масата да опитам перото си в стихове, както се опитах с иглата, с четката за ваксване, с метлата. Свирепият му поглед, като ме тласна в стаята, не предвещаваше нищо добро и аз побързах да изпълня мисията си до дадения срок.

Както казах, трите куплети бяха нелепи. Но той ми не бе дал право да ги поправям, па и аз ги намерих хубави по-рано, та продължих нататък в техния дух да проклинам и ругая крал Милана. При всичката ми неумелост моите стихове вървяха по-гладки и по-логически. Всеки път, като погледвах в писаното думите „пъклен врагу, ой!“ кисках от смях. Цели два часа работих усилено. Най-после свърших благополучно стихотворната филипика против сръбския крал, която го правеше прах и пепел. Но аз трябваше да стоя в арест още два часа, доде се завърне Стамболков и ми отключи вратата.

— Чети! — каза той важно, когато му обадих, че съм извършил заповедта му.

Той остана възхитен от съчинението ми.

— Браво, браво, Ячев, маладец! Ти от мене по-хубаво си написал.

И сам прочете с глас и въодушевление цялото стихотворение, като махаше с ръка заплашително към Милана.

— Тъй му се пада на тоя подлец! — заключи той. — Сега да те наградя.

И извади из портмонето си шейсет гроша румелийски и ми ги даде.

Подир малко окръшки аз приех цената за сътрудничеството си, понеже бях останал без пари, и му благодарих.

На знака му аз го последвах в канцеларията. Там той се обърна към мене:

— Ти ще ми бъдеш писар! А ти — обърна се той към писаря — ще бъдеш вестовой.

Поезията прочее ме спаси от унизителното положение на вестовой при фелдфебеля. Писарската длъжност ме освободи от долните занятия, които тъй ме възмущаваха, и ми оставяше повече свободно време. При редките срещи с другарите си от гимназията аз обаче криех с каква цена съм спечелил благоволението на Стамболков, от страх да не ми се смеят.