Читать «Фатална изневяра» онлайн

Джон Лескроарт

Фатална изневяра

Посвещавам тази книга на Лиза Сойър — муза, най-добра приятелка и истинска любов.

„Съдбата си служи със странни средства, за да постигне своето."

Хенри Кисинджър

ПЪРВА ЧАСТ

12 май — 19 май

1

Кейт Джеймисън и Бет Тъли вървяха на запад по брега на „Криси Фийлд".

Въжетата на Голдън Гейт Бридж се материализираха заплашително през мъглата пред тях, но никоя от двете не им обърна особено внимание. Това беше гледка, на която се натъкваха всеки път по време на разходките си заедно — ритуал, който се опитваха да поддържат поне веднъж седмично, затова едва забелязваха окосената зелена трева на брега отдясно, моста, който се извисяваше величествено пред тях, кайт сърфистите, лодките и бегачите, които минаваха покрай тях. Всичко беше обгърнато във вездесъща тънееща мъгла.

Преди двадесет години бяха съквартирантки в университета на Сан Франциско и макар да бяха поели по различни пътища, продължаваха да бъдат добри приятелки, които винаги имаха за какво да си говорят. Разходката от „Жирардели Скуеър" до моста и обратно им отнемаше около час и обикновено първата и част биваше запълнена от обсъждане на децата им — двете на Кейт и едното на Бет, всичките тийнейджъри.

Темите им на разговор бяха неизчерпаеми.

Когато стигнеха до моста и тръгнеха да се връщат, изчерпваха приказките за les enfants.

Имаха няколко общи приятели, предимно от едно време, както и някои познати от училищата и спортните отбори на децата си или от квартала, и обратният път беше изпълнен с клюкарстване — смях, съгласие, разбиране.

За разлика от обикновено днес, все още на средата на пътя до моста, Бет каза:

— Най-накрая намирам Джини… — седемнадесетгодишната й дъщеря — седнала в хладилника със свинска пържола на коляното си. — След като не получи никакъв отговор, направи още няколко крачки и спря изведнъж. — Земята вика Кейт. Обади се.

— Моля? Извинявай. Какво казваше?

— През последната минута си измислям разни неща, за да видя дали ще забележиш. Трябва да подчертая, че не го стори. Добре ли си?

— Разбира се. — Кейт се подвоуми. — Така мисля.

— Има ли нещо…

— Не. Няма.

— Доброто старо нищо.

— Може би има нещо. Хайде да продължим разходката си, става ли?

— Освен ако не искаш да се връщаме.

— Не. Добре съм. Съжалявам. Да продължаваме. Извървяха няколкостотин метра в мълчание, преди Бет да се пресегне и да хване ръкава на спортното яке на Кейт.

— Можеш да ми кажеш, знаеш това — каза тя. — Каквото и да е.

— Знам. Но наистина няма нищо. Честна дума. Поне не все още. — Кейт поклати категорично глава. — Никога не трябва да има нещо.

— Звучиш зловещо. — Бет млъкна за миг, след което продължи: — Кажи ми, че не става въпрос за Рон.

Приятелката й отвърна мигновено, сякаш беше ужилена:

— Не! Не, не, не. Рон е чудесен. Винаги е бил такъв. Не става въпрос за него.

— Значи говорим за някого? Или за нещо? Кимане.

— За нещо. — Бяха стигнали до една пейка и Кейт спря, ръцете й бяха надълбоко в джобовете й. — Може би трябва да поседнем за минутка.

— Разбира се.