Читать «Устрел» онлайн - страница 2
Светослав Минков
— Че да ти сваля и звездите, ако е такава работата! — рече сенището, като се дигна и възнесе в облаците заедно с вражелицата.
И както беше тъмно, току изведнъж развиделя и месечината се претърколи в гробището — отначало жълта и издута като тиква, сетне мигом се преобрази в голямо огнено теле със златен белег на челото. Тоя чуден звяр разрови с нозете си земята, кръстовете, камъните, а под копитата му святкаха и се посипаха звезди.
— Дръж я, бабо Йоле, дръж я за опашката, че ще избяга!
— У, бясна, невидяла се — извика баба Йола, приближи се и задърпа с все сила опашката на месечината. А месечината се укроти и се изпъна като мъртва в тревата — из устата й кипеше пяна.
— Ха сега, дай устрела! — продума помагачът-чудотворец, като се простря в нозете на небесното добиче и улови вимето му, из което пръсна и потече тънък пламък.
Вражелицата подскочи, сви се и приклекна над мястото, където се търкаляха гърнето и метлата. Сетне се изправи и донесе една чудна птица.
„Пиу, пиу!“ — пищеше птицата, а баба Йола се кискаше и я люлееше в ръцете си:
— Бре, какъв е хубавец, ух бабиният устрелчо! — тя остави устрела до вимето на месечината и злата сила се наду с разперени криле — загълта огъня на деветте далечни небеса.
Като се насука, устрелът подхвръкна, кацна на главата на телето и изписка с човешки глас:
— Бойко-о-о, тука ли си, Бойко-оо! — и Бойко Краличин усети, че го грабна някаква виелица, та го отнесе на мегдана на селото.
— Бре-е-е-е! — викна той и неговият глас отекна страшно в тишината. — Чувате ли брее-е! Ставайте, измря добитъкът ви, бързайте бе, хора-а-а!
Селото се пробуди: по прозорците на сламените хижи се изписа мрачна мъжделива светлина, завиха кучета, заблъскаха се порти.
— Кой е?
— Кой вика?
— Що е станало?
— У, ти ли си бе, Бойко? Какво си се развикал като луд посред нощ?
— Ба, аз може и да съм луд, ама видях с очите си такива работи, каквито вие и не сте сънували! — отвърна разтреперан момъкът, като се задъхваше на всяка дума. И той разправи преживелицата си от край до край.
— Добре си сторил, че не си му се обадил! — рече някой от събралите се. — Тая птица бяга и прехвърча по гласа!
— Ами сега не може ли да дойде?
— Я слушайте, вървете да уловим устрела, че зло ще патим, знаете ли. Не дай боже въпер в добитъка да се загнезди, ще измрем от глад!
— Да идем! — рече Бойко. — Вървете с мене, аз ще ви водя!
Хората се пръснаха по къщите, нарамиха гребла, лопати и мотики, па се събраха на дружина и потеглиха към гробището.
— Та какъв бил дяволът, разправяш? — питаше един.
— А бе какъв — с извити рога, с тънки копитести нозе, също козел. Само опашката му по-дълга и очите му не очи, а пламъци, зелени пламъци. Страшно нещо. Да го видиш, три дена не можеш заспа. И светен босилек под главата си да туряш, пак ще е пред тебе нечестивият.
— И от гърне изскочил, а?
— Ами! Гледаш го: гърне едва побира десетина лъжици чорба, а цял дявол се скрил в него!