Читать «Убийство с атоми» онлайн - страница 2

— Да, там цари ред, непознат за хората. Всеки атом си има място и никога не заема чуждо. Птиците стоят неподвижни в небето и махат с крила, но те могат да създават и определени рисунки, фигури. Когато атомите създават постоянна фигура при определена симетрия, тогава възниква кристалът.

— А какво има между атомите?

— Почакай. Да вземем например повече птици. До всяка птица, рееща се в небето, да си представим още три, четири, десет. Нека не птиците, а групите от птици създават фигурите. Защото кристалът не е подреден строеж на отделни атоми, а на група атоми. Тези групи се наричат възли на кристала.

— И какво има между възлите?

— Нищо. Пустота. Истински вакуум.

— А откъде знаем, че е точно така?

— Ако на вратата няма процеп за ключа, светлината не може да мине през нея. Ако кристалът е плътен, лъчите биха се спрели в него. А те минават през вакуума като през ключалката.

— Кристалът е порест, така ли?

— Като всичко в природата… Утре напускам Англия, старче. И ще оставя тук един британец, влюбен в кристалите като мен.

— Не, ти повече не обичаш никого и нищо.

— Така е, твърде много проблеми съм решил в своя живот…

— И преди две седмици…

— Ти като че ли ме обвиняваш.

— Всички, които наобиколиха убития, бяха поразени от случилото се. Стори ми се, че само твоята жена разбра всичко и почувства, че е изпълнена съдбовна закана.

— Остави я на мира!

— Ти остана във фотьойла, нали си сляп. Но жена ти не притича към теб. А би било логично точно това да е нейната първа реакция. Тя се страхуваше, страхува се и сега, затова е при майка си.

— Жена ми ли подозираш?

— Грабле, по-добре продължи да разказваш за кристалите.

— Не си мисли, че направляваш разговора ни. Говоря каквото си искам и се чудя на глупостта ти. Кристалите са като бреговете, като бреговете на Англия например. А възлите са Лондон, Глазгоу, Ливърпул. От височината на птичия полет бреговете са сякаш неподвижни, неподвижни са и градовете, възлите на кристала. Но ако се вгледаш…

— Грабле…

— Моля?

— Нищо.

— В кристала е същото. Възелът — това е атом около атома. Всеки атом има свое движение, което нарекох трептене. Трептят атомите, ядрата им, електроните. Възелът е такъв, сякаш земята под града се тресе. Но има и тълпа, тълпа от електрони, разположени между атомните ядра във възела.

— Кой пръв се е сетил за това?

— Пиер Кюри. Този, който след това се ожени за Мария.

— И никога не е виждал тези възли и електрони?

— Не. Невъзможно е да се видят дори при добро зрение.

— Прав си, има още за какво да се мисли. Ти помисли, аз също ще помисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Отдавна знам, че Джеймс Патън беше любовник на жена ти.

— А защо не ми го каза по-рано?

— И ти го знаеше, Грабле!

— Жалко, че никога не съм го виждал. Даже името му не знаех. Знаех само, че тежи 86 килограма.

— Луд ли си?!

— Жена ми не криеше от мен писмата си и разните хартийки. Тъй де, защо да ги крие? Веднъж случайно намерих в чантата й билет. Нали знаеш, от онези, дето ги отпечатва автоматичната теглилка. Теглото беше набито върху картона. Погладих с пръсти и го прочетох. Жена ми не тежи 86 килограма. Имаше и дата — първи юни.