Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 7

Бенджамин… С цялото си сърце обичах този учен, боец и добряк по душа, но в отношенията ни се беше появило известно отчуждение. Причината (както винаги) беше жена — прелестната Миранда, дъщеря на заместник-шерифа Пелтър от Лондон. Каква каша — вечният триъгълник! Бенджамин обичаше Миранда и Миранда го обичаше. Роджър обичаше Миранда, но обичаше и Бенджамин. Бенджамин също обичаше Роджър. Ето че стигнахме и до препъникамъчето — обидата, раната в душата ми и омразата в сърцето ми — Миранда не обичаше Роджър!

Онова нищожество, секретарят ми, хихика. Долната твар казва, че любовта не била триъгълник. Ако не внимава в картинката, ще грабна меча си, ще го набуча в задника му и ще го закарам на тройната бесилка на кръстопътя. Какво му разбира на него главата от любов! Капка ум няма в нея, само бръмбари! Ама че дръвник! Мосю Пиш! Какви ти триъгълници, квадрати и правоъгълници? Любовта няма форма. Все едно, аз обичах Миранда. Обичах косата й, очите, устата, тялото, душата и духа й. Беше мила с мен, наричаше ме „добри ми Роджър“ и „скъпи ми приятелю“. Очите й обаче търсеха само Бенджамин. Ето го и второто препъникамъче. Старият Роджър Шалот предприе някой и друг ловък ход, послужи си с измама, мошеничество и хитрост и уреди да изпратят „скъпия“ Бенджамин на мисия в Италия. А пък аз, горкият Роджър, трябваше да остана да се грижа за имението. Намислил бях, когато му дойде времето, да предприема набег към Лондон и да обсадя сърцето на Миранда. Каква подлост! Но можете ли да ме вините, задето любех? Мен малцина ме обичаха, но затова пък сърцето ми щеше да се пръсне от сладостта на чувството ми към Миранда.

Бенджамин може и да беше книжен плъх, но далеч не беше глупак. Уж се подготвяше за пътуването, раздавайки нареждания, а все го улавях да ме наблюдава с тъмния си, замислен поглед.

— Смяташ ли да ходиш до Лондон? — попита ме един следобед, докато му помагах да подреди сандъка с дрехите си.

Вижте, аз съм роден лъжец, но не можех да излъжа Бенджамин.

— От време на време — рекох и се извърнах.

— Не мислиш да се виждаш с Миранда, нали?

— Ех, господарю! — коленичих да закопчая едни дисаги, като гледах да омаловажа въпроса. — Нали сте чувал историята за лорд Хъдсън?

— Не съм.

— Веднъж добрият ни крал го изпратил на мисия в Испания. Старият лорд нямал вяра на своята млада и хубава съпруга, затова й надянал девствен пояс и дал ключа на най-добрия си приятел. И така — проврях ремъка през катарамата, — в Дувър лорд Хъдсън тъкмо се канел да се качи на лодката, която да го откара до готовия за отплаване кораб, когато го настигнал пратеник на най-добрия му приятел — изправих се с гръб към Бенджамин. — Пратеникът му предал бележка — продължих аз. — Лорд Хъдсън я отворил и в нея намерил ключа и надпис: „ТОЗИ КЛЮЧ НЕ СТАВА“.

Смехът ми бе прекъснат от допира на стоманено острие точно под лявото ми ухо.

— Обърни се, Роджър.

Послушах го. Господарят ми беше насочил меча си към очите ми, на няма и педя разстояние, но не острият му връх ме стресна. (Има някои неща, които са по-страшни от хладно оръжие дори за стария Шалот.) Лицето на Бенджамин беше побеляло от гняв. Нежният му поглед и милата му усмивка се бяха стопили. Изражението му беше жестоко и неумолимо.