Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 57

— В известен смисъл копието също е истинско — промърмори Кемп. — Истинско злато.

Той посочи пръстените, които го опасваха.

— Скъпоценни камъни. Само най-вещият майстор може да забележи, че е направено в Лондон преди няколко седмици, а не е седемстотингодишна реликва.

— И как, за Бога — попита Бенджамин, — ще успеем да подменим истинската държава с копието?

Кемп сви рамене.

— Кралят има доверие във вас и в мастър Шалот. Трябва да успеете.

— Няма да стане сега — отвърнах. — Не искам някое куче да ми отхапе крака или пък да получа стрела в гърлото.

— Известно ли е кога ще пренесат реликвата на кораба? — поиска да научи Бенджамин.

— Или пък как?

Кемп поклати глава. Бенджамин се плесна по бедрото с ръкавиците си.

— Това е невъзможно.

Кемп се намръщи и върна копието в торбата.

— Аз свърших моята част от работата, мастър Даунби. Сега вие трябва да свършите вашата. Ще пазя копието, докато не се приготвите.

— Защо не дадем копието на краля? — подиграх се аз. — Да не мислите, че ще забележи разликата?

Кемп се усмихна.

— Чудех се дали няма да ти хрумне подобно нещо, Шалот. Баркли може да разпознае копието, както и аз. Истинската реликва носи скрит белег — той постави ръка на рамото ми. — Това обаче е моята малка тайна, а вие имате да изпълнявате заповеди.

Запътихме се обратно към Малвъл, а Кастор тичаше пред нас с развети уши. Кемп взе коня си, скри копието на държавата в дисагите си и препусна обратно към „Златната дарохранителница“.

Аз и Бенджамин се върнахме към задълженията си на пазачи. Дните се нижеха. Двамата готвачи, Осуалд и Имелда, идваха винаги навреме и си тръгваха точно в шест, преди да пуснат кучетата. На третата вечер ги причаках край портата.

— Как вървят работите в къщата? — полюбопитствах.

— Много е спокойно — отвърна ми Осуалд, — само дето започва да понамирисва. Нужниците трябва да се почистят. Нокталиите не харесват стрелците и стрелците не харесват Нокталиите. Времето им минава в игра на комар, пиене и приказки.

— Ами Йонатан?

— Изглежда угрижен — отговори Имелда. — Предпазлив е и не го свърта на едно място.

— Разтревожен ли е?

— Така мисля. Но не толкова, колкото първия ден.

Следващия следобед Осуалд и Имелда си тръгнаха в шест. Както обикновено, Корнелий изчака прозорецът да се отвори и когато това се случи, подаде сигнал със своя фенер. Прекарахме една скучна вечер. Господарят ми лежеше на леглото и не откъсваше очи от гредите на тавана. Беше станал много мълчалив, откакто се върна от Венеция. Мислите му постоянно се въртяха около прекрасната Миранда, но си давах сметка, че е силно обезпокоен и заради сегашното положение, както и заради заплахите на братята Попълтън. Повярва, че не съм виновен за смъртта на Голямата уста, но въпреки това продължаваше да се тревожи какво ще се случи, ако и когато се върнем в Ипсуич. Честно да ви кажа, тази вечер прекалих с пиенето. Заспах, докато си представях пътуването си към западното крайбрежие на Африка. Сънят ми беше изпълнен с кошмари. Привидяха ми се хиляди ужасяващи останки от корабокрушение и риби, които ръфат месата ми. Видях се проснат сред мъртвешки черепи и изхвърлен на безлюден бряг в очакване от тъмната гора да наизлязат какви ли не страхотии. Корнелий ме разбуди грубо с ритници по леглото. Толкова беше развълнуван, че заговори на немски, но после се съвзе. За пръв път го виждах уплашен.