Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 35

Подчиних се. Не беше тежка.

— Защо е тук? — попитах аз, докато му я връщах.

— Защото кралят е решил да я даде на император Карл V. Задачата ми е да я почистя, да се уверя, че е в идеално състояние, и в уречения час да я предам на пратеника на Карл — Теодосий, граф Егремонт.

— Да я почистите значи! — възкликнах аз.

— Да се уверя, че е в добро състояние — запъна се Баркли, — че не е повредена и че всичко си е на мястото.

Той избегна погледа ми и аз се зачудих какво ли крие.

— Всъщност това пазя, нали? — попитах.

— Да — Баркли върна реликвата в кадифената кесия, прибра я в ковчежето, потупа ме по рамото и ме поведе извън съкровищницата.

— Малцина знаят, че държавата е била преместена. Скоро обаче мълвата ще се разпространи. А ти си наясно какво се случва, когато вдигнеш запалена факла над езеро, пълно с шарани, нали?

Усмихнах му се в отговор.

— Всички шарани изплуват на повърхността.

— Именно — заяви Баркли. — Но не те ме плашат, Роджър, а хищните риби и останалите създания на мрака, които се спотайват в тинята на дъното.

Той заключи вратата на съкровищницата си и ми се ухили.

— И преди да го кажеш сам, Роджър, ти разпознаваш хищните риби!

— Страхувате се за живота си, така ли? — попитах.

— Любовта към златото е коренът на всяко зло, Роджър.

Баркли ме поведе извън мазето. Въздъхна и потри корема си.

— Държавата е безценна реликва, а също и рядко красив предмет. Има хора, които биха жертвали дясната си ръка само за да видят това, което ти видя.

Той духна фенера и го закачи обратно на куката, близо до вратата на мазето.

— Не забравяй какво ти казах.

Не забравих и слава Богу, че той ме предупреди. Две нощи по-късно пирувах в кръчмата „Сребърния лъв“ в горната част на Голдсмит Роу. Мястото беше просторно, така че можех да си седя в ъгъла и да се наслаждавам на ейла си. Същата вечер се чувствах добре и се чудех кога ли ще се върне Бенджамин. Тъкмо се канех да си вървя, всъщност тъкмо прекрачвах прага на вратата към улицата, когато от мрака изникнаха двама мъже с качулки. Ръката ми мигом се стрелна към камата.

— Не си го и помисляй!

Разпознах нежния като змийско съскане глас. Харон, господарят на лондонския подземен свят, отметна качулката си. На светлината от прозореца на кръчмата лицето му изглеждаше по-отблъскващо и страшно от всякога.

— Виж ти, това бил нашият Роджър! — той ме огледа от глава до пети. — Ама ти си бил като някоя котка, а? Не падаш по гръб!

— Имам работа — отвърнах.

— Да, да, така си е, работиш за сър Хюбърт Баркли, кралският златар.

Протегнах ръка зад гърба си към дръжката на вратата.

— Ама постой още малко — пристъпи към мен Харон и аз усетих вонящия му на риба дъх. — Да си забелязал нещо странно, Роджър?

— Да — как вониш.

— Е стига, де, стига! — рече Харон. — Нали не искаш пак да ми погостуваш, а, Шалот? Попитах те нещо — забелязал ли си нещо необичайно в къщата на златаря?

— Има една засукана фуста — отвърнах. — Гърдите й са напращели като…