Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 29

Уолси пусна ръката ми и се извърна към стената.

— Ако бях служил на моя Бог — промърмори той, — както служих на моя крал, той нямаше да ме остави да умра така.

И после умря.)

Все едно, в онзи отдавнашен есенен ден Уолси беше последната ми възможност за спасение. Боскъм ме зяпаше и чоплеше зъбите си.

— Дължиш ми пари — рече дрезгаво. — Имаш и някои вещи у мен.

Говореше за нещата, които му бях оставил в залог.

— Но ти имаш нужда от пари — продължи Боскъм. — Най-добре иди при катедралата „Сейнт Пол“ и се глави на служба някъде.

Боскъм имаше право или поне така си помислих тогава. Не можех да прося, реликвите ми бяха изгубени, а в Ипсуич не смеех да се върна. Затова послушах съвета му и реших да си опитам късмета редом с другите безпризорни, които се шляеха около катедралата „Сейнт Пол“, близо до вратата с обявите, в очакване някой да ги наеме. Кой ли би поискал да ме наеме обаче? Нямах пълномощни писма, нито препоръки от предишен работодател. Пък и какво ли умеех да върша? Какво можех да сторя — да разтръбя, че съм изпълнявал специални задачи за Негово високопреосвещенство кардинал Уолси? Обикалях ли, обикалях около проклетата църква, докато не капнах, и тогава съдбата се намеси.

Тъкмо се облягах на надгробната плоча на херцог Хъмфри, когато погледът ми попадна на чифт обувки с връзки, подаващи се изпод синя сатенена рокля с кремава сатенена фуста. Вдигнах поглед и се усмихнах. Над мен стоеше пищна хубавица, чийто страстен поглед и влажни устни веднага ми подсказаха, че е родена развратница. Усмихваше ми се сладко, но престорено, и ме измерваше лакомо с поглед като лисица — пиленце.

— Трябва ми носач, който да разнася товарите по стълбището — усмихна ми се тя превзето и докосна гърба си. — Мъчи ме ревматизъм.

И така, бях нает. Тя се казваше Биатрис Фръмпълтън и беше съпруга на някакъв богат гражданин, собственик на хубава, измазана с хоросан къща от тъмна дървесина върху приземие от червени тухли, която се намираше на Чансъри Лейн, близо до „Грейс Ин“. Домакинството беше многолюдно — имаха кухненски работници, камериерки, прислужници и слуги, чието единствено задължение на този свят беше да се грижат за доброто настроение на мистрес Биатрис Фръмпълтън и да угаждат на всяка нейна прищявка. Къщата сияеше от красота със своите ламперии, коридори, просторни стълбища, тежки дъбови мебели, покрити с дантела от Брюж, драперии по стените и шкафове, препълнени с най-фини оловни и сребърни съдове.

Знаете ги онези големи господарски къщи със собствени правила — сред слугите цари строга йерархия, а на непознатите нямат никаква вяра. Научих, че съпругът на Биатрис бил важна клечка в съда, но нищо повече, макар че някои от мъжете прислужници ме изгледаха със съчувствие. И скоро открих защо! Мистрес Фръмпълтън беше слагала рога на съпруга си безброй пъти. Той излизаше с пукването на зората и се прибираше чак по мръкнало. През деня мистрес Фръмпълтън беше посещавана от „роднини“, които неизменно приемаше в покоите си, а когато си тръгнеха, лицето й винаги беше по-розово от преди. Честно казано, на тази жена едва ли щеше да й стигне и разгонен жребец! Както сами се досещате, дойде и моят ред! Падна се в един следобед, около седмица след като бях дошъл. Пред „Сейнт Бартоломю“ имаше панаир и на слугите беше позволено да отидат. Останах само аз. Тази нова Месалина, тази Клеопатра от бреговете на Темза не остана доволна от работата ми по разнасянето на провизии и какво ли не из цялата къща и ме покани в покоите си.