Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 26

— Пий! — нареди ми той. — Господарят Харон пои всичките си гости.

— Къде съм?

Цербер измъкна кинжал от колана си и го заби в ръката ми. Изкрещях от болка.

— Пий! — заповяда той.

Така и направих. Това беше най-добрият кларет, който опитвах, откакто бях напуснал Ипсуич.

— Да ти кажа ли къде си? — наведе се към мен Харон. — Е, мастър Шалот, знаеш ли къде се намираш?

— Ако съдя по компанията, трябва да съм някъде в ада.

Харон щракна с пръсти и кинжалът отново прободе ръката ми. Опитах се да докопам Цербер, но той се измъкна ловко, а после се върна и отново ме бодна. Превих се, хванах се за ръката и я залюлях като бебе.

— Моля ви — рекох с умоляващ тон. — Не съм направил нищо лошо.

На мига всички обесници се хванаха за ръцете и ги залюляха напред-назад.

— Моля ви — изимитираха ме те. — Не съм направил нищо лошо.

Премълчах си. Стомахът ми се разбунтува и ме изби студена пот.

— Намираш се в лондонската канализация — обади се Харон и посочи небрежно към сводестия таван. — Построена е от римляните.

Стъпи на крака и плесна леко с ръце.

— Искам да ти покажа нещо, Шалот — чукна ме той по носа. — Би трябвало да ти прережа гърлото или да те удавя в някой мръсен канал. Още по-добре обаче ще е да ти покажа какво чака всеки, който посмее да се изпречи на пътя ми. Ти си Шалот, нали — приятел на Бенджамин Даунби, племенника на великия кардинал? Какво търсиш в Лондон?

— Продавам реликви.

— Държавата на Карл Велики?

Усмихнах се подкупващо.

— Не — отвърнах. — Поне не още.

— Какво знаеш за нея?

— Не знам много.

Стъкленото око на Харон ме пронизваше отвисоко.

— Няма да е зле да те убия — прошепна, — но приятелите ти имат власт, а пък аз съм се захванал с по-голяма игра. Може да ми бъдеш от полза.

Той се изправи.

— Този път ще се разминеш с предупреждение и с конфискация на стоката.

Той посочи към купчината мои притежания в ъгъла. Съгледах дисагите си, ризите, реликвите, дори малката кесия с монети, която бях скрил под една дъска в стаята си в „Мъждивият фенер“.

— Искам да ти покажа нещо. Водете го.

Двама главорези ме заблъскаха и аз последвах Харон. Намерихме се в дълъг, осветен от факли тунел с множество странични проходи. От дясната ми страна течеше мръсната вода, черна и проблясваща на светлината на факлите.

— Вонята не е чак толкова непоносима — рече през рамо Харон. — Дотук рядко достигат отпадъци — сви рамене той. — Загубих обонянието заедно с носа си, но чистотата е път към светостта, Шалот! Моите хора отклониха отпадните води в друга посока.

Повървяхме още малко покрай канала и после Харон спря. Взе една факла от стената и я вдигна над черната, плискаща се вода. Там като видра в поток лениво плуваше някакво животно.

— Хвърлете му храна — нареди Харон.

Един от хората му хвърли парче хляб във водата и едно отвъд канала. Водата се развълнува. Простенах от ужас при вида на черния, слузест плъх, който изпълзя от канала и се покатери отсреща. Вие, любезни ми читатели, знаете какво е отношението ми към плъховете! Преследвали са ме леопарди, вълци и освирепели ловджийски кучета, но нищо не ме ужасява повече от плъховете. А и онзи там не беше някое безобидно сиво мишленце, ами грамадна, черна, лигава твар, поне три стъпки дълга от върха на опашката до потрепващата муцуна. Плъхът грабна огризките и ги заръфа. Вдигна очи и ги прикова в мен. Огледа ме невъзмутимо, както човек би огледал пай с месо. Харон ни поведе нататък. Въздухът стана по-студен. Свърнахме в един от проходите. В желязна клетка на пода лежеше труп. Беше започнал да се разлага и из въздуха се носеше воня. Около решетките вече обикаляха плъхове. Клетото ми съзнание не можеше да понесе нищо повече. Затворих очи и, да ме прощава Господ, припаднах като някоя девойка.