Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 102

Брусак имаше враг — Франсоа Фербур — свещеник, магистър на изкуствата и нотариус. Той живееше в къща при кръчмата „Бурето“, малко по-надолу по улицата срещу манастирската църква на ордена „Света Цецилия“. На път за вкъщи Брусак спря, за да надникне през осветените прозорци на кантората на Фербур. Добре си спомням сцената: тъмната улица с надвиснали стрехи и покриви, голямото петно светлина, хвърляно от отворения прозорец. Вътре чиновниците седяха и работеха. Нещо важно ги бе накарало да останат до късно през нощта. Брусак, полупиян, ги дразнеше, правеше неприлични жестове, а накрая се изплю през прозореца. Те изоставиха писалищата и хукнаха по улицата, водени от самия Фербур. Нотариусът здраво перна Брусак и приятелят ми падна в канавката. Изправи се, ревящ от гняв и преди да успея да го спра, извади камата си и я заби в гърдите на Фербур, като в същото време открадна кесията от колана му.

— Бягай, Шалот! — извика той.

Бях твърде пиян и когато Брусак изчезна в мрака, нас с Капот ни хванаха и ни държаха, докато пристигна нощната стража. Ръцете ни бяха вързани заедно и сред дрънченето на оръжия и тропането на стрелците ни откараха под тъмните сводове на затвора Шатле и ни хвърлиха в дълбоката тъмница под кулата.

На другата сутрин ни изправиха пред съда. Капот, все още пиян, се клатеше и се оригваше, когато прочетоха присъдата. Аз се опитах да споря с тях, но така се издадох, че съм англичанин. Съдбата ми беше решена. Осъдиха ни като двама от най-опасните престъпници в границите на Париж — бунтовници, крадци и убийци, тясно свързани с някои от най-страховитите фигури от подземния свят. Трябваше да ни обесят на другата сутрин на Монфокон. Опитах да се моля и да споря, но ме пребиха и ме хвърлиха надолу по стълбите в килията; затвориха скърцащата врата и здраво я заключиха.

Капот моментално заспа на сламеника. Аз седях и се взирах в мрака, обгърнал коленете си. Виждах само Смъртта, която ми махаше и ми се усмихваше. В душния, вонящ на плесен въздух на тъмницата усетих как ме полазват тръпки. Кой щеше да ми помогне този път? Парижани едва ли биха пожалили англичанин, дори биха се зарадвали да ме видят как се гърча на края на въжето. Сетих се за Бенджамин и Уолси и ги наругах. Не можаха ли да направят нещо? Да разпитат? Да ме потърсят?

(„Не се надявайте на князе!“ — често цитира Библията моят капелан. Ритам малкия лицемер в кокалчетата и му казвам да продължава да пише.)

Прекарах нощта преди екзекуцията, заслушан в дрезгавите песни на Капот. Той каза, че не го е грижа за живота и няма причини да се бои от смъртта. Продължаваше да се държи безочливо и на следващата сутрин, когато кметът и охраната му от дванайсет войници на коне и десетима стрелци дойде да ни вземе. Вързаха ни и ни избутаха по стълбите на тъмницата на студения двор. Алената кола, в която караха осъдените, ни очакваше, украсена отстрани с черепи на обесени. Кметът излая някаква заповед и палачът с червената качулка се обърна, пожела ни добро утро, размаха камшика и подкара колата през портите на затвора по виещия се път към Монфокон.