Читать «Тя, която трябваше да умре» онлайн - страница 5

– Сега трябва да ми кажеш какво правиш тук. Наистина ли си се объркал?

– Ще подмина този въпрос – отвърна той, но веднага осъзна, че това не е добър отговор.

Разбра по усмивката ѝ, че е разгадала финта му. Надяваше се да му се размине колкото се може по-леко. Нищо не би го накарало да разкрие, че Лисбет е живяла на този адрес под фалшива самоличност, независимо какво знаеше или не знаеше Кади.

– Това не облекчава любопитството ми – каза тя.

Той се засмя, все едно цялата работа беше нещо лично и нелепо.

– Значи не си тук, за да ме разследваш? – продължи тя. – Апартаментът не беше евтин.

– С тига да не си сложила отрязана конска глава в нечие легло, няма да те закачам.

– Не си спомням всички подробности около сделката, но не мисля, че е имало нещо такова.

– Добре. Тогава ти пожелавам успех – отговори той с престорено облекчение, като възнамеряваше да си тръгне заедно с хамалите, които тъкмо излизаха от апартамента.

Но Кади Линдер очевидно искаше да си поговорят още. Докосваше нервно блузата и плитките си и Микаел проумя, че това, което бе приел за дразнеща самоувереност, всъщност беше фасада, под която се криеше нещо съвсем различно.

– Познаваш ли я? – попита тя.

– Коя?

– Предишната собственичка?

Той върна въпроса:

– А ти?

– Не – каза тя. – Дори не знам името ѝ. Но въпреки това ми хареса.

– Как така?

– Въпреки целия хаос на борсата, търгът беше ожесточен и нямаше как да се меря с останалите, затова се отказах. Но въпреки това получих апартамента, защото „младата дама“, както я наричаше адвокатът, поискала аз да го купя.

– Интересно.

– Нали?

– Може би си направила нещо, което се е понравило на младата дама?

– В медиите съм известна най-вече с това, че се карам с мъжете във фирмените ръководства.

– Не е невъзможно такива неща да ѝ харесват.

– Така е. Мога ли да те почерпя една бира по повод нанасянето ми, а ти може би също ще споделиш нещо? Трябва да кажа, че...

Тя отново се поколеба.

– ...много ми хареса репортажът ти за близнаците. Беше разтърсващ.

– Благодаря – каза той. – Много си мила. Но трябва да тръгвам.

Тя кимна. Микаел успя да каже едно „чао“, но с изключение на това, почти не помнеше как си е тръгнал. Осъзна се чак когато излезе навън в лятната вечер. О пределено обаче не забеляза, че на входа имаше две нови камери за наблюдение, нито дори че в небето над него се носеше балон с горещ въздух. Прекоси „Мусебаке“, продължи надолу по Урведершгрен и забави крачка чак когато стигна Йотгатан. Усети, че съвсем е останал без дъх, макар че не се бе случило кой знае какво, Лисбет просто се беше преместила, а това всъщност трябваше да го радва. Така тя беше в по-голяма безопасност. Но вместо да приветства новината, той имаше чувството, че му е ударила шамар, което, разбира се, беше идиотско.