Читать «Търговска къща (Част II)» онлайн - страница 70
Джеймс Клавел
— Още една бира?
— Не. Случайно да познаваш някой писател, който в момента е тук, гражданин на САЩ, Питър Марлоу?
Главата на Грей щракна.
— Марлоу? Познавам го много добре, но не знаех, че е американски гражданин. Защо?
Суслов прикри интереса си и вдигна рамене.
— Щях просто да те питам, тъй като ти си англичанин, а и той е бил англичанин.
— Марлоу е един гнусен мръсник от висшето общество без морал. От години не съм го виждал, от 45-та, откакто се премести тук. Беше и в Чанги. Не знаех, че е писател, че е един от асовете в киното до вчера. Какво е важно за него? Какво важно има около него?
— Той е писател — каза изведнъж Суслов. — Прави филми, които чрез телевизията стигат до милиони зрители. Центърът не изпуска от очи западните писатели като част от политиката. О, да, ние знаем за творците в Русия и какво значение имат те. Нашите писатели винаги са ни посочвали пътя, мистър Грей, те са формирали нашето мислене и чувства — Толстой, Достоевски, Чехов, Бунин… — той добави с гордост — те са водачи. Ето защо ние трябва да ги
— Ние подкрепяме писателите, които са приятелски настроени към нас, капитане, и се опитваме да компрометираме останалите по всякакъв начин — пред обществото и частно. Щом се прибера у дома, ще включа Марлоу в официалния списък на БКП, в
Суслов запали цигара.
— Чел ли си тази книга?
— Онази за Чанги ли? Не, не съм. Никога, преди да дойда тук не бях чувал за нея. Вероятно не е публикувана в Англия. Освен това нямам много време за белетристика, но съм убеден, че това е една буржоазна глупост и булеварден роман и… ами Чанги си е Чанги и е най-добре да се забрави. — Потръпна, без да го забележи.
— Да, най-добре е да бъде забравено.
„Но аз не мога! — искаше да изкрещи той. — Аз не мога да забравя и това е един кошмар, който никога не свършва, онези дни в лагера, година след година, десетките хиляди умиращи, които се опитват да наложат спазването на закона, да защитят слабите срещу мръсотията на черния пазар, който не дава възможност на слабите да се нахранят. Всички гладуват и няма никаква надежда да се измъкнат някога. Тялото ми загнива и съм само на двадесет и една и никакви жени и никакъв смях и никаква храна и нищо за пиене. На двадесет и една, когато ме хванаха в моя Сингапур през 1942 и на двадесет и четири, почти на двадесет и пет, когато стана чудото, оцелях и се върнах в Англия — моят дом го нямаше, родителите ми си бяха заминали, светът беше друг, а единствената ми сестра — съмишленик на врага, говореше като врага, хранеше се и живееше като него. Женена за