Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 94

— Зунурит! — изрева той. — Защо не бях извикан?

Кралят на племената изруга и дръпна рязко юздата на дорестия си кон, за да застане с лице към него. Утринният вятър разрошваше подплатата от лисича кожа на кианския му боен шлем. Той изгледа Наюр с неприкрито презрение и каза:

— Беше призован като всички други, утемоте.

Наюр бе срещнал Зунурит само преди пет дена, скоро след като пристигна със своите утемотски воини. Взаимната им неприязън стана очевидна незабавно, като при ухажори на една и съща красавица. Вождът не се съмняваше, че презрението на Зунурит се корени в скандалните слухове за отдавнашната смърт на баща му. Почвата за неговата враждебност обаче му се губеше. Може би просто бе срещнал неприязънта с неприязън. А може би причината бе коприненият подгъв на туниката му от овча кожа или пък вродената суета в усмивката му. Омразата нямаше нужда от причини, дори и само защото те бяха така много и толкова лесни за откриване.

— Не бива да атакуваме — каза Наюр в прав текст. — Това е детинска глупост.

Неодобрението увисна като миризма на мускус в утринния въздух. Другите вождове го огледаха преценяващо с неразгадаеми изражения. Въпреки слуховете, които без съмнение бяха чували, белязаните ръце на Наюр изискваха уважение, дори дадено с нежелание. Никой сред тях, той бе сигурен в това, не беше убил наполовина толкова врагове.

Зунурит се наведе и се изплю в тревата — жест на неуважение.

— Глупост? Нансурите серат, пикаят и се шибат на свещената ни земя, утемоте. Какво предпочиташ да направя? Да преговарям? Да капитулирам и да пратя данък на Конфас?

Наюр обмисли дали да злепостави мъжа, или плана му.

— Не — отвърна накрая, избирайки мъдростта. — Предпочитам да изчакаме. Икурей Конфас — той вдигна ръка и стисна дебелите си пръсти в юмрук, — е в капан. Конете му се нуждаят от богати пасбища, а нашите — не. Мъжете му са свикнали на покриви, на възглавници, на вино и на комфорта на леки жени, докато нашите спят на седлата си и им стига кръвта на конете им. Чуй думите ми — докато дните изминават, еленът ще заподскача в сърцата им, а чакалът — в стомасите им. Ще познаят страх и глад. Укрепленията им от пръст и дърво ще започнат да им се струват повече като затвор, отколкото като защита. И скоро отчаянието им ще ги подтикне към бойно поле по наш избор!

Сред събралите се вождове се чу тихо мърморене и Наюр прехвърли поглед от лице на лице. Някои бяха млади и нетърпеливи да пролеят кръв, ала повечето притежаваха коравата мъдрост на много битки — стари, обрулени лица като неговото. Тези мъже бяха оцелели многократно след нетърпението на младостта и все пак запазваха силата си; те щяха да видят мъдростта в думите му.

Но Зунурит не изглеждаше впечатлен.

— Вечен тактик, а, утемоте? Кажи ми, Наюр урс Скийота, ако влезеш в юртата си и завариш мъже, нападнали жените ти, каква тактика ще предприемеш? Ще ги чакаш ли в засада отвън, където успехът ти ще е най-сигурен? Ще чакаш ли, докато те оскверняват и огнището, и утробите ти?

Наюр се изсмя, забелязвайки за пръв път двата липсващи пръста на лявата ръка на Зунурит. Дали глупакът изобщо можеше да опъне лък?