Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 72
Р. Скот Бакър
— Каквото и да е! — извика накрая.
Бягай, прошепнаха мислите му. Бягай. Какъв страхливец! Как можеш да си такъв страхливец? Нещо зад него. Звук на пляскащи криле! Като плющене на плат сред извисяващите се стълбове.
Той обърна лице към сенчестия таван, като се ослушваше. Още едно промърморване. Някъде горе в здрача. Кожата му настръхна.
Винаги съмнение. Защо винаги се съмняваше? Изправи се с препъване и изостави олтара. Храмовата порта беше затворена и пазачите не се виждаха никъде. След няколко мига той намери едно тясно стълбище, което водеше през стената до балконите под покрива. По средата на пътя нагоре мракът стана непроницаем. Инрау се спря за момент и задиша тежко. Въздухът миришеше на прах.
Несигурността, която винаги бе така силна у него, изведнъж изчезна.
Докато изкачи стълбите, главата му вече бръмчеше от екстаз. Вратата към балкона бе отворена. Сивкава светлина се изливаше през пролуката. Най-накрая — след цялата му обич, след цялото това време — Онкис щеше да пее на него, вместо
Чуваше рева на дъжда през камъка. Стълбовете бяха първото, което изплува от мрака, после таванът, спускащ се малко над него. Струваше му се неестествено такава тежест да се издига толкова нависоко. Дънерите на колоните малко по-малко ставаха все по-светли, докато изчезваха от поглед. Светлината изотдолу беше далечна и мъглява, мека като изронените ръбове на каменна стена.
Парапетът на балкона сякаш излъчваше замайване, така че той остана прилепен към стената. Камъкът изглеждаше ронлив, прояден от мрака. Гравюрите се бяха изронили. Таванът бе покрит със стотици гнезда на глинени стършели и той си представи покритите с раци корпуси на бойни кораби, изтеглени на плажа.
— Къде си? — прошепна.
Тогава го видя и ужасът го задави.
То стоеше наблизо, кацнало на парапета, и го гледаше с блестящи сини очи. Имаше тяло на гарван, но главата му беше малка, плешива и човешка — колкото детски юмрук. То опъна тънки устни над мъничките си съвършени зъби и се усмихна.
Пародия на изненада се изписа на миниатюрното лице.
— Ти знаеш какво съм аз — каза то с хартиен глас. — Как?
— Защото някога е бил сред учениците на Акамиан — отвърна друг глас. Говорещият се бе крил в сенките малко встрани и сега излезе под сумрачната светлина.
Кутиас Сарсел се усмихна за поздрав.
— Нали така, Инрау?
Рицар-командир, който разговаряше със Синтез на Консулта?
Кошмарен ужас и неверие откраднаха дъха му, задръстиха съзнанието му. Инрау се запрепъва назад. Подът се люлееше под краката му. Звукът на желязо о камък зад гърба му го накара да извика. Той се завъртя рязко и видя друг шриалски рицар да излиза от мрака. Познаваше и този: Муджониш, който преди го бе съпровождал при събирането на десятъка. Мъжът се приближи към него с широко разперени ръце и предпазлива стойка, сякаш насочваше опасен бик.
