Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 69

— Може би Хилядата храма просто са се натъкнали на това знание — предположи свещеникът. — Както ти, само че по-рано.

— Може би — повтори Акамиан. — Но не е много вероятно. Най-малкото това изисква да го следим още по-внимателно.

Езменет отново потрепери, но този път от възторг. Светът се върти около подобни хора и аз току-що се присъединих към тях. Струваше й се, че въздухът ухае на вода и цветя.

Инрау за миг погледна към нея, преди да обърне изпълнените си с молба очи към своя учител.

— Не мога да сторя това, което искаш… не мога.

— Трябва да се приближиш до Майтанет, Инрау. Твоят шриах е твърде хитър.

— Какво? — попита младият свещеник с вял сарказъм. — Твърде хитър, за да бъде човек на вярата?

— Съвсем не, приятелю мой. Твърде хитър, за да е онова, за което се представя.

Късната пролет на 4110 година на Бивника

Дъжд. Ако един град е стар, наистина стар, локвите и вадите винаги чернеят, напоени с мръсотията на вековете. Сумна беше древна, а водите й бяха като катран.

Обвивайки се плътно в наметалото си, Паро Инрау огледа тъмния коридор. Беше сам. Навсякъде долавяше звука на водата: глухото ръмжене на дъжда, бълбукането му върху стрехите, пляскането по железните улуци. През шума на пороя чуваше стоновете на молителите. Извита във форми на болка и мъка, песента им се носеше над влажните камъни и обвиваше мислите му в провлачени тонове. Химни на страданието. Два гласа: единият висок и молещ, който винаги питаше защо трябва да се страда; а другият нисък, изпълнен с мрачното величие на Хилядата храма и носещ тежестта на истината — че човеците са едно със страданието и разрухата, че сълзите са единствената светена вода.

Животът ми, помисли той. Животът ми.

Инрау сведе лице и се опита да се намръщи, за да прогони плача. Само ако можеше да забрави. Само ако…

Шриахът. Но как е възможно?

Толкова самотен. Около него се издигаха ценейските каменни гравюри, струпани в тъмния простор на Хагерна. Той приклекна и се заклати срещу влажния камък. Толкова всеобхватен страх не оставяше посока за бягство. Можеше само да се свие навътре, да се опита да изхлипа в нищото.

Акамиан, скъпи учителю… Какво ми стори?

Когато Инрау си помислеше за годините си в Атиерзус, където учеше под бдителните очи на Друсас Акамиан, той си спомняше онези случаи, когато излизаше с баща си и чичо си да хвърлят мрежи далеч от нронския бряг, случаите, когато облаците потъмняваха и баща му отказваше да се върне в селото, докато не изтегли сребърната риба от морето.

— Виж улова! — викаше той с трескави от неочаквано добрия късмет очи. — Момас ни се усмихва, момчета! Богът ни се усмихва!

Инрау си спомняше тези опасни времена, не защото Акамиан приличаше на баща му — не, баща му беше силен, с изкривени от стоене на палубата крака и несломим от могъщото море дух, — а защото също като рибата, богатството, което извличаше от пазвата на магията, бе спечелено със заплахата от зла съдба. За Инрау Атиерзус изглеждаше като замръзнала свирепа буря от извисяващи се стълбове и черни каменни тераси, а Акамиан приличаше на чичо му — усмирен пред бащиния му гняв и все пак борещ се още по-усърдно да изтегли улова, за да спаси не само брат си, но и сина му. Дължеше живота си на Друсас Акамиан, Инрау беше сигурен в това. Схоластиците на Завета никога не се връщаха на брега и убиваха онези, които изоставяха мрежите им, за да го сторят.