Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 57

Свещеници, облечени в бели роби, поръбени със злато, и понесли златни копия на Бивника, се спуснаха между кранейските стълбове в редици по четирима. Бивниците блестяха на слънцето. Дрезгави викове се разнесоха над тътена на тълпата, първо няколко, после все повече. Тълпата се стегна навсякъде около Акамиан като влажни длани. Гърбът му се изви с напора на масите. Краката му се запрепъваха под него. Той отметна глава и изстена. Въздухът имаше вкус. Ъглите на небето започнаха да блуждаят. Примигвайки, за да махне потта от очите си, той отвори уста с надеждата за по-хладен въздух, сякаш някъде точно над него имаше повърхност, където дъхът на хилядите свършваше и започваше небето. Гласовете бяха гръмотевични. Той погледна надолу и Джунриюма изпълни очите му. През полето от вдигнати ръце най-накрая съзря появяването на Майтанет.

Новият шриах беше едър, висок като норсирай, облечен в безукорно бяла роба и с гъста черна брада. В сравнение с него, свещениците, стоящи наоколо, изглеждаха женствени. Акамиан изпита внезапен копнеж да види очите му, ала от това разстояние те бяха скрити в сянката на веждите.

По думите на Инрау Майтанет беше дошъл от далечния юг, от Цингулат или Нилнамеш, където хватката на Хилядата храма беше несигурна. Беше се появил пешком, самотен инрит, прекосил езическите земи на Киан. Той не толкова беше пристигнал в Сумна, колкото я беше превзел. Пред опитните администратори на Хилядата храма мистериозният му произход се беше оказал негово преимущество. Дори най-обикновените чиновници в Храмовете воняха на корупция толкова силно, че чистотата на убежденията или величието на духа никога не биха могли да прочистят тази миризма сами.

Хилядата храма бяха призовали Майтанет и Майтанет беше дошъл.

Възможно ли е Консултът да е усетил тази празнина? И да те е създал, за да я запълниш?

Самата мисъл за думата, за Консулта, накара Акамиан да застине. Безбройни кошмари бяха изпълнили името с толкова много омраза, с толкова много ужас, че то се бе превърнало във фокус за съществуването му не по-малко от собственото му име.

Мислите му бяха пометени от вибрацията на тълпата. За няколко мига самият въздух трепереше от виковете. Почувства, че му причернява, а гърдите и лицето му изстинаха. Шумът на тълпата изтъня и утихна. Чу нещо неразличимо, но бе сигурен, че това е гласът на Майтанет. Още гръмотевици. Хората се мъчеха да докоснат далечния образ с пръстите си. Той се опита да се бори с влажната хватка на заобикалящата го човешка маса, усети как гърлото му пулсира, усети паренето на повръщано.

Треската…

После ръцете го поеха и непознати го вдигнаха на повърхността на тълпата. Длани и пръсти, които го докосваха — толкова много и толкова леки, в един момент бяха там, а после ги нямаше. Усещаше как слънцето изгаря черната му брада и солта по бузите му. Мерна нечия надиплена и напоена от пот роба, коса, кожа… земя от лица, които наблюдаваха преминаването на сянката му. По вътрешното небе от полузатворени очи слънцето бе опръскано от сълзи и той чу глас, ясен и топъл като есенен следобед: