Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 54

Желязна хватка се стегна около врата му и го издърпа напред, за да надигне ухото му до устните на Сарсел.

— Как само копнея да го направя, прасе такова — прошепна мъжът.

После изчезна.

Подът му убиваше. Мерна отдалечаващ се гръб. Опита се да се надигне. Шибани крака! Къде бяха? Главата му се килна назад. Бялата сълза на фенер, проблясваща под медната си кука, за да озари гредите и тавана, паяжините и мумифицираните мухи. После Инрау стоеше зад него и сумтеше, докато го издърпваше на крака. Насочи го към стола му, шепнейки нещо неразбираемо.

Когато най-сетне се облегна на стола, махна с ръка, за да пропъди по майчински грижовните ръце на момчето.

— Добре съм — изграчи. — Само ми трябва момент. Да си поема въздух.

Акамиан вдиша през носа си, притисна ръка към бузата си и прокара извити пръсти през брадата си. Инрау също седна и го загледа неспокойно, докато посягаше към чашата си.

— Стана м-малко по-драматично, отколкото възнамерявах — каза магьосникът с неубедителна имитация на добро настроение.

После треперещите му ръце разляха малко вино и Инрау се пресегна, за да вземе внимателно гарафата.

— Ака…

Шибани ръце! Вечно треперят.

Акамиан го гледаше, докато Инрау наливаше нова купа. Спокойно. Как можеше да е толкова спокоен?

— Наистина твърде драматично, н-но ефикасно… Все пак ефикасно. Само това има значение.

Той избърса сълзите от очите си с палец и показалец. Те пък откъде се взеха? От удара. Да, точно така, от удара.

— Напипах чувствителните му места, момче. — Сумтене, което трябваше да е смях. — Видя ли как го направих?

— Видях.

— Добре — обяви той, изпи виното си и изстена. — Гледай и се учи. Гледай и се учи.

Инрау безмълвно му наля още. Бузата и челюстта на Акамиан, които досега пламтяха и бяха безчувствени, започнаха да го болят.

Обзе го необяснима ярост.

— Стихиите, които можех да отприщя! — изплю той, достатъчно тихо, за да е сигурен, че няма да го чуят.

Ами ако се върне! Акамиан бързо погледна към Сарсел и другите двама шриалски рицари. Те се смееха на някаква шега или нещо друго. Нещо.

— Думите, които знам! — изръмжа той. — Можех да сваря сърцето в гърдите му!

Още една пресушена купа, като пламтящо масло в замръзналия му стомах.

— Правил съм го преди.

Но аз ли съм бил?

— Ака — каза Инрау. — Страх ме е.

* * *

Акамиан никога не беше виждал толкова много хора, събрани на едно място. Дори в сънищата на Сесуата.

Огромният централен площад на Хагерна представляваше див човешки хаос. В далечината, окъпани в слънчева светлина, извитите стени на Джунриюма се извисяваха над тълпите. От всички заобикалящи сгради само те бяха недокоснати от множеството. Останалите, изградени в късните и по-изящни дни на Ценейската империя, бяха покрити от гърчещи се тълпи войници, съпруги, роби и търговци. Висящи ръце и неразличими лица избликваха от балконите и дългите колонади на административните центрове. Десетки младежи бяха накацали като гълъби по извитите рогове и гърбове на трите Аголиянски бика, които обикновено се издигаха над сърцето на площада. Дори широките улици, предвидени за процесии, които се спускаха надолу към Сумна, бяха претъпкани от хора — закъснели граждани, които все още се надяваха да се приближат повече до Майтанет и неговото разкритие.