Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 43

— Не — призна Наутцера, спомняйки си разгорещените им спорове отпреди две години. Той се боеше, че Симас просто защитава обичния си… тогава… ученик. Но ако годините го бяха научили нещо за Полкиас Симас, то беше, че човекът е също толкова коварен, колкото и лишен от всякаква емоция.

— Тогава ми повярвай и за това — настоя Симас, поставяйки дружески изцапаната си с мастило ръка на рамото му. — Ела, стари приятелю. Очакват ни тежки задачи.

Наутцера кимна удовлетворен. Тежки задачи наистина. Който и да ловеше информаторите им, го правеше с вбесяваща лекота, а това можеше да означава само едно: въпреки преживяването на агонията на Сесуата нощ след нощ, някой схоластик на Завета бе станал предател.

Трета глава

Сумна

Ако светът е игра, чиито правила са написани от Бог, а магьосниците са онези, които постоянно мамят, тогава кой е написал правилата на магията?

Заратиниус, „Защита на мистичните изкуства“

Ранната пролет на 4110 година на Бивника, на път за Сумна

В морето Менеанор ги настигна буря.

Акамиан се събуди от поредния сън и обви ръце около раменете си. Древните воини от съня му сякаш се бяха слели с чернотата на каютата, люлеещия се под и хора на гърмящата вода. Остана да лежи сгушен в леглото, треперейки, докато се опитваше да отдели реалността от кошмарите. Мракът бе изпълнен с лица, вкочанени в удивление и ужас. Облечени в бронзови брони фигури се бореха в далечината. Дим беше зацапал хоризонта, а над него се издигаше, като разклонени железни клони, гигантски дракон. Скафра…

Гръмотевица.

На палубата, стиснали въжетата, за да се задържат под напора на пороя, нронските моряци виеха, молеха се на Момас, аспект на бурята и морето. И бог на заровете.

Нронският търговски кораб пусна котва извън пристанището на Сумна — древният център на инритската вяра. Приведен над излъскания парапет, Акамиан гледаше как лодката на лоцмана се движи към тях през вълните. Огромният град се мержелееше в далечината, но той различи структурата на Хагерна, обширният комплекс от храмове, хамбари и казарми, които сформираха административното сърце на Хилядата храма. В центъра му се издигаха легендарните бастиони на Джунриюма — светилището на Бивника.

Усещаше притеглянето на предполагаемото им величие, ала от това разстояние му се струваха неми, глупави. Просто камък. За инритите това бе мястото, където небесата докосваха земята. Сумна, Хагерна и Джунриюма бяха повече от географски точки; те бяха обвързани със самия смисъл на историята. Бяха сечива на съдбата.

Ала за Акамиан бяха само черупки от камък. Хагерна призоваваше към себе си различни хора, хора, които той подозираше, че не могат да избягат от тежестта на времето, в което живееха. Хора като неговия някогашен ученик Инрау.

Винаги, когато момчето обсъждаше Хагерна с него, говореше така, сякаш самият бог е вложил думите в устата му. Акамиан усещаше немалка доза отчуждение в тези разговори, както често ставаше, когато се сблъскваше с прекомерния ентусиазъм на друг човек. В тона на Инрау се появяваше нещо мащабно, лудешка сигурност, която би могла да доведе до изтребването на цели градове и народи, сякаш праведната му радост можеше да се прикачи към всяко умопомрачено деяние. Ето я отново причината да се страхуват толкова от Майтанет: да притежаваш тази увереност бе достатъчно жестока болест, но да я разнасяш… Над това човек трябваше да мисли дълго.