Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 337
Р. Скот Бакър
Акамиан застина, останал без дъх под бледата светлина, а пергаментът го гъделичкаше по лявата длан. Тогава ги беше отвел и до…
Вдигна два пръста и бавно ги прокара по долната си устна.
—
* * *
Свързани помежду си, галерите за удоволствие се люлееха нежно върху Менеанорско море извън укрепеното пристанище на Момемн. Това беше вековна традиция — да се събират по този начин за празника на Кусапокари, който бележеше лятното слънцестоене. Повечето от хората по палубите бяха от двете висши касти: кжинетите от домовете на Конгрегацията и нахатите от свещеническата каста. Мъже от дома Гаунум, дома Даскас, дома Лигесерас и много други се измерваха един друг и преправяха клюките си според мътните мрежи от вярност и вражда, която обгръщаше домовете и ги свързваше в едно цяло. Дори вътре в кастите имаше хиляди нюанси на статус и репутация. Официалните критерии за статуса бяха повече или по-малко ясни — близост до императора, която се измерваше лесно според йерархията на постовете в неговия лабиринт от чиновнически функции; или — на противоположния край — връзката им с дома Биакси, който бе традиционният противник на дома Икурей. Ала самите домове имаха дълги истории, а статусът на всеки човек неизбежно бе обвързан с историята. Така че се случваше някой да каже на конкубинка или дете: „Онзи мъж, Тримус Каркариус, към него проявявай специално уважение, неговите прадеди някога са били императори“, въпреки че домът Тримус не се ползваше с благоволението на императора и от векове насам домът Биакси го презираше. Ако към това се добавеха и богатството, образованието и интелектът, джнанските връзки, които обуславяха комуникацията, ставаха толкова неразбираеми отвън, колкото бяха объркващи и отвътре — замъглено блато, което бързо поглъщаше непредпазливите.
Ала тази бъркотия от скрити тревоги и незабавни сметки не възпираше никой. Просто такъв бе обичаят и това беше естествено като циклите на съзвездията. Плаващите неща в живота не бяха по-малко нужни само защото бяха плаващи. И така празнуващите се смееха и говореха сякаш безгрижно, облегнати на излъскани парапети и къпещи се в съвършенството на късното следобедно слънце. Понякога, когато сенките падаха върху тях, потреперваха. Звънтяха купи. Вино се наливаше и разливаше, правейки лепкавите пръсти още по-лепкави. Първата глътка се изплюваше в морето — дар за Момас, богът, който осигуряваше терена за това тържество. Разговорите бяха пропити с хумор и сериозност, като площад, пълен с гласове, всеки от които се бореше за внимание, всеки — вкопчен във възможността да впечатли, да информира, да забавлява. Конкубинките, облечени в копринените си