Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 318

— Този шпионин, магьоснико, е направо невероятен. И може би е отвъд ограничените им възможности.

Акамиан кимна. Мисунсаите бяха „ограничени“. Продажните души рядко носеха искрата на таланта. Ала за да се стигне дотам, че императорът да повика магьосник от Завета, да няма доверие не само на собствените си магове, но и на наемниците… Те са ужасени, осъзна той. Икуреите са ужасени. Акамиан загледа внимателно имперския племенник, търсейки следа от измама. Удовлетворен, прекоси прага. Примижа, когато чу как вратите се затръшват зад гърба му.

Коридорът летеше край тях, погълнат от широките войнишки крачки на Конфас. Акамиан почти можеше да почувства как Андиаминските простори се струпват отгоре им. Колцина ли, помисли си, бяха вървели по този коридор, за да не излязат никога повече.

Конфас заговори без предупреждение:

— Ти си приятел на Нерсей Прояс, нали така? Кажи ми: какво знаеш за Анасуримбор Келхус? Онзи, който твърди, че е принц на Атритау.

Този въпрос почти го накара да подскочи и за миг Акамиан едва не се препъна, опитвайки се да запази бързия си ход. Нима Келхус е свързан по някакъв начин с това?

Какво трябваше да му каже? Че се бои да не би този мъж да е предвестник на Втория Апокалипсис? Не му казвай нищо.

— Защо питате?

— Без съмнение си чул за изхода от срещата на императора с великите имена. Резултатът в немалка степен беше дело на хитростта на този човек.

— Искате да кажете, на неговата мъдрост.

За момент гневът изкриви изражението на екзалт-генерала. Той потупа нагръдника си два пъти, под врата — точно където Акамиан знаеше, че е скрито хораето. Жестът по някакъв начин успокои Конфас, сякаш напомняйки му начините, по които може да убие магьосника.

— Зададох ти прост въпрос.

Въпросът бе всичко друго, но не и прост, както Акамиан добре разбираше. Какво всъщност знаеше за Келхус? Много малко, ако се изключи, че може би беше не по-малко възхитен от това, което представлява принцът, отколкото беше ужасен от това, което би могъл да се окаже. Един Анасуримбор се беше върнал.

— Това има ли връзка с вашия „невероятен шпионин“? — попита той.

Конфас спря рязко и го изгледа с присвити очи. Или бе вцепенен от някаква скрита глупост в този въпрос, или взимаше решение.

Те наистина са ужасени.

Екзалт-генералът изсумтя, сякаш удивен, че може да се тревожи какво ще си помисли един схоластик на Завета за тайните на империята.

— Абсолютно нищо. — Той се усмихна подигравателно. — По-добре си среши брадата, магьоснико — добави, докато продължаваха да се спускат по коридора. — Предстои ти да се срещнеш със самия император.

* * *

Зерий остави Семемкетри и се вгледа сурово в лицето на Скейос. Едното му ухо бе покрито с кръв. Дълги кичури бяла коса обрамчваха покритото му с вени чело и вдлъбнатите бузи и го караха да изглежда див.

Старецът бе гол и окован, с тяло, извито назад върху дървена рамка с формата на половин счупено колело. Дървото бе гладко — излъскано от много подобни приковавания — и тъмно под бледата кожа на съветника. Стаята имаше нисък сводест таван и бе осветена от мангали, разпръснати на случайни места из нея. Намираха се в сърцето на Андиаминските простори — в онова, което през вековете всички бяха започнали да наричат Стаята на Истината. По стените, в железни рамки, бяха поставени инструментите на истината.