Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 20

Мъжът се облегна назад и го загледа преценяващо по начин, толкова нетипичен за войник, че кожата на Акамиан изтръпна от уплаха. Шумната таверна се отдръпна и се превърна в рамка от сенчести фигури и лъчи златиста светлина.

— Тогава го напиши — отвърна той, сякаш отегчен. — И ми го дай, когато съм трезвен.

Погледна встрани, както правят хората, на които им е досадно, и забеляза, че изходът от таверната е свободен.

— Зная, че нямаш жени.

— Не думай. И как се е случило това?

Акамиан бързо погледна зад гърба си и видя как една курва се смее, докато притиска блестящ сребърен енсоларю към потните си гърди. Вулгарната тълпа около нея изрева:

— Едно!

— Много е добра в това, знаеш ли. Използва мед.

Гешруни не се разсея.

— На тези като теб не им е позволено да имат жени.

— На тези като мен, а? И какви са тези като мен? — Още един поглед към изхода.

— Ти си магьосник. Схоластик.

Акамиан се засмя, осъзнавайки, че моментното колебание го е издало. Но имаше достатъчен мотив да продължи пантомимата. Най-малкото така щеше да си купи още няколко мига. Време, в което да оцелее.

— В името на шибания Късен пророк, приятелю — извика той, поглеждайки отново към изхода. — Кълна се, че мога да измервам обвиненията ти с купи. В какво ме обвини миналата нощ? Че съм копеле?

Насред смеещи се гласове се разнесе вик:

— Две!

Фактът, че Гешруни се намръщи, не му говореше много — всяко изражение на войника изглеждаше някаква версия на намръщване, особено усмивката му. Ръката, която се стрелна напред, обаче, за да сграбчи китката на Акамиан, му каза всичко необходимо.

Обречен съм. Те знаят.

Малко неща бяха по-ужасяващи от „тях“, особено в Каритузал. „Те“ бяха Алените кули — най-могъщата школа в Трите морета и задкулисните господари на Велики Аинон. Гешруни беше капитан на джаврехите — воините-роби на Алените кули, — именно поради което Акамиан го беше ухажвал последните няколко седмици. Това правят шпионите — омайват робите на съперниците си.

Гешруни се загледа яростно в очите му и изви ръката му с дланта нагоре.

— Има начин да потвърдим подозрението си — каза той тихо.

— Три! — изтътна гласът сред тухлите и полирания махагон.

Акамиан примижа от болка, не само заради здравата хватка на мъжа, но и защото знаеше за какъв „начин“ говори той. Не така.

— Гешруни, моля те. Пиян си, приятелю. Коя школа би рискувала гнева на Алените кули?

Войникът сви рамене.

— Мисунсаите може би. Или Имперския саик. Кишауримите. Прокълнатият ви вид е толкова многоброен. Но ако трябва да се обзаложа, бих казал Завета. Бих казал, че си схоластик на Завета.

Хитър роб! От колко ли дълго знаеше?

Невъзможните думи чакаха на видно място в ума на Акамиан; думи, които можеха да заслепят очите и да изгорят плътта. Не ми оставя избор. Щеше да се вдигне врява. Мъжете щяха да викат, да сграбчат мечовете си, но от пътя му щяха само да се разбягват. Аиноните се бояха от магия повече от всеки народ сред Трите морета.

Нямам избор.

Но Гешруни вече беше бръкнал под бродираната си жилетка. Юмрукът му се сви под плата. Той се намръщи като ухилен чакал.