Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 176
Р. Скот Бакър
— Под твоите напътствия детето е помъдряло — каза Зинемус, опитвайки се да обясни невероятното си предложение. Беше огромна рядкост кастови благородници да домакинстват на магьосници.
— А под твоите е станало опасно — отвърна Акамиан.
Двамата откриха приятелството си някъде в последвалия смях.
— Фанатик за известно време? — попита сега той. — Това означава ли, че е възвърнал здравия си разум?
Зинемус се намръщи и се почеса разсеяно по носа.
— Донякъде. Свещената война и познанството му с Майтанет разпалиха наново фанатизма, но сега той е по-мъдър. По-търпелив. По-толерантен към слабостта.
— Пак твоите уроци, предполагам. Какво направи?
— Спуках го от бой.
Акамиан се засмя.
— Напълно сериозен съм, Ака. След Паремти напуснах двора отвратен. Зимувах в Атремпус. Той дойде при мен, сам…
— За да моли за прошка?
Зин пак се намръщи.
— Човек би се надявал, но не. Беше изминал целия този път, за да ме порицае.
Маршалът поклати глава и се усмихна. Акамиан знаеше защо: още като дете, Прояс бе склонен към умилително преувеличение. Да пътува сам двеста мили само за да порицава, бе нещо, което само той би могъл да стори.
— Обвини ме, че съм го изоставил в момента, в който най-много се е нуждаел от мен. Калмемунис и свитата му бяха повдигнали обвинения срещу него, едновременно в шриалския съд и пред краля, и за известно време нещата се разсмърдяха, макар и никога да не е имало истинска опасност.
— Прекрасно знаеш, че просто е искал одобрението ти, Зин — каза Акамиан, потискайки ревността си. — Винаги те е боготворял… по своя си начин… И какво направи ти?
— Изслушах възмутените му думи, доколкото имах търпение. После го отведох до един страничен двор и му хвърлих тренировъчен меч. „Щом искаш да ме наказваш, казах му,
Зинемус се усмихна, когато Акамиан се разсмя шумно.
— Някога беше упорит като помияр, Ака, но сега е напълно неумолим. Отказа да отстъпи. Аз го събарях почти в безсъзнание, а той се изправяше на крака, оцапан с кръв и сняг. Всеки път му казвах: „Тренирал съм те възможно най-добре, принце. И пак губиш.“ Тогава той отново се затичваше към мен и крещеше като полудял.
— На следващата сутрин не каза нищо, избягваше ме като чума. Но следобеда ме потърси. Лицето му приличаше на чувал с ябълки. „Разбирам“, каза ми. Попитах го: „Какво разбираш?“ „Урока ти, отговори той. Разбирам урока ти.“ „И какъв урок е това?“, попитах аз. И той отвърна: „Че съм забравил как да се уча. Че животът е урок от Бога и че дори ако се заемем да учим недостатъчно набожните, трябва да бъдем готови и да
Акамиан гледаше приятеля си с искрено възхищение.
— Това ли възнамеряваше да постигнеш?
Зинемус се намръщи и поклати глава.
— Не. Просто исках да избия арогантната пикня от него. Но ми прозвуча добре, затова просто казах: „Наистина, принце мой, наистина“, и кимнах по мъдрия начин, който използваш, когато се съгласяваш с някой, за когото мислиш, че не е умен колкото теб.
Акамиан се усмихна и кимна мъдро.