Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 176

— Под твоите напътствия детето е помъдряло — каза Зинемус, опитвайки се да обясни невероятното си предложение. Беше огромна рядкост кастови благородници да домакинстват на магьосници.

— А под твоите е станало опасно — отвърна Акамиан.

Двамата откриха приятелството си някъде в последвалия смях.

— Фанатик за известно време? — попита сега той. — Това означава ли, че е възвърнал здравия си разум?

Зинемус се намръщи и се почеса разсеяно по носа.

— Донякъде. Свещената война и познанството му с Майтанет разпалиха наново фанатизма, но сега той е по-мъдър. По-търпелив. По-толерантен към слабостта.

— Пак твоите уроци, предполагам. Какво направи?

— Спуках го от бой.

Акамиан се засмя.

— Напълно сериозен съм, Ака. След Паремти напуснах двора отвратен. Зимувах в Атремпус. Той дойде при мен, сам…

— За да моли за прошка?

Зин пак се намръщи.

— Човек би се надявал, но не. Беше изминал целия този път, за да ме порицае.

Маршалът поклати глава и се усмихна. Акамиан знаеше защо: още като дете, Прояс бе склонен към умилително преувеличение. Да пътува сам двеста мили само за да порицава, бе нещо, което само той би могъл да стори.

— Обвини ме, че съм го изоставил в момента, в който най-много се е нуждаел от мен. Калмемунис и свитата му бяха повдигнали обвинения срещу него, едновременно в шриалския съд и пред краля, и за известно време нещата се разсмърдяха, макар и никога да не е имало истинска опасност.

— Прекрасно знаеш, че просто е искал одобрението ти, Зин — каза Акамиан, потискайки ревността си. — Винаги те е боготворял… по своя си начин… И какво направи ти?

— Изслушах възмутените му думи, доколкото имах търпение. После го отведох до един страничен двор и му хвърлих тренировъчен меч. „Щом искаш да ме наказваш, казах му, накажи ме.“

Зинемус се усмихна, когато Акамиан се разсмя шумно.

— Някога беше упорит като помияр, Ака, но сега е напълно неумолим. Отказа да отстъпи. Аз го събарях почти в безсъзнание, а той се изправяше на крака, оцапан с кръв и сняг. Всеки път му казвах: „Тренирал съм те възможно най-добре, принце. И пак губиш.“ Тогава той отново се затичваше към мен и крещеше като полудял.

— На следващата сутрин не каза нищо, избягваше ме като чума. Но следобеда ме потърси. Лицето му приличаше на чувал с ябълки. „Разбирам“, каза ми. Попитах го: „Какво разбираш?“ „Урока ти, отговори той. Разбирам урока ти.“ „И какъв урок е това?“, попитах аз. И той отвърна: „Че съм забравил как да се уча. Че животът е урок от Бога и че дори ако се заемем да учим недостатъчно набожните, трябва да бъдем готови и да се учим от тях.“

Акамиан гледаше приятеля си с искрено възхищение.

— Това ли възнамеряваше да постигнеш?

Зинемус се намръщи и поклати глава.

— Не. Просто исках да избия арогантната пикня от него. Но ми прозвуча добре, затова просто казах: „Наистина, принце мой, наистина“, и кимнах по мъдрия начин, който използваш, когато се съгласяваш с някой, за когото мислиш, че не е умен колкото теб.

Акамиан се усмихна и кимна мъдро.