Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 102

Те галопираха през равно пространство и набраха решителна скорост. Още стрели се спуснаха върху тях и броят им намаля. Конско цвилене и дрънчене на метал, а после само свирепия тътен на хиляди копита в пръстта. Свел ниско глава, Наюр гледаше как пешаците от насуеретската колона се подготвят за удара. Те снижиха копия, по-дълги, отколкото някога бе виждал. Дъхът му секна в моментно колебание. Ала той пришпори коня си да ускори ход, намести собственото си копие и нададе утемотския боен вик. Съплеменниците му отговориха и въздухът потрепери:

— Война и поклонение!

Под копитата си премазваха трева и диви цветя. Стената от копия, щитове и войници се носеше към тях. Неговото племе яздеше редом с него, протегнато като две велики ръце.

Уцелен в гърдите, конят му се свлече, ровейки в степната трева. Той се удари в пръстта и рамото и вратът му се извиха мъчително.

За миг се озова оплетен в множество крайници. Притвори очи под огромната смазваща сянка, но нищо не го затисна и той се измъкна, захвърляйки щита си и с изваден меч, опитвайки се бързо да осмисли хаоса около себе си. Точно до него, достатъчно близо, за да може да го докосне, един кон без ездач се въртеше в дивашки кръгове и риташе срещу нансурите. Мъжете наоколо, които го нарязаха до смърт, бяха толкова нагъсто, че изглеждаха все едно са сковани заедно с гвоздеи.

Нансурските редици бяха почти неразкъсани и те се биеха с упорство и професионализъм. Утемотите изглеждаха диви и малобройни пред тях, като просяци в небоядисаните си кожи и плячкосани брони. Навсякъде около него съплеменниците му падаха. Видя братовчед си Окюир свален от коня с куки и размазан на земята. Мерна и племенника си Малути, който се гърчеше под падащи мечове, все така крещейки утемотския боен вик. Толкова много ли бяха повалени вече?

Наюр погледна към терена зад гърба си в очакване да види втора вълна утемотски копиеносци. Ако се изключеше един самотен кон, куцукащ към реката, околността бе пуста. Видя мъжете от племето си в далечината, които тъпчеха в началните си позиции и гледаха, вместо да препускат. Какво ставаше?

Предателство?

Предателство! Той се огледа в търсене на Банут и го намери свит в близките треви, притиснал ръце към стомаха си, сякаш гушнал играчка. Един нансур се измъкна от обкръжаващото ги меле и изтегли късия си меч, за да го забие в гърлото му. Наюр грабна едно паднало копие от земята и го хвърли. Войникът го видя и глупаво вдигна щита си. Копието проби горния ъгъл и свали щита надолу с тежестта си. Наюр скочи напред, сграбчи дръжката и свирепо я издърпа, а с нея и мъжа. Войникът скочи на ръце и колене, опита се да избегне вдигнатия му меч, а после се свлече на земята, обезглавен.

Наюр сграбчи Банут за ризницата и го извлече от мелето. Старият воин се изсмя, а от устните му покапа кръв.

— Зунурит си спомни услугата, сторена му от Юрсалка! — извика той.

Наюр го изгледа ужасено.

— Какво си направил?

— Убих те! Убих родоубиеца! Ревливият педераст, който иска да ни бъде вожд!