Читать «Турски сладкиш» онлайн
Теодор Стърджън
Теодор Стърджън
Турски сладкиш
Цялата работа стана заради Дъръм, макар че в онзи момент и той бе изплашен като всички нас. Всички се струпахме на кърмата, забили погледи в оная призрачна мъгла и слушахме тътена на сърцата си, слушахме мощния звук, който громолеше и се носеше над невидимите водни простори. Тъй бе и ужасът ни обзе още преди да започнат писъците.
Бяхме хвърлили котва край Додеканезите додето се вдигне мъглата. Само по себе си това бе необичайно, но пък какво ли нормално имаше в цялото плаване? Вярвахме на капитана — упорит и корав ветеран, който можеше да обиколи света с две трески и парцалче, или да гребе оттук до луната. Бихме го последвали навсякъде; и ако той бе решил да подкара „Ракита“ с пълен напред, никой нямаше да промърмори. Но онази мъгла беше… различна… Както и да е, хвърлихме котва и зачакахме.
Нямаше много работа. Един наблюдател на носа, по един откъм двата борда и един огняр долу да поддържа парата. Останалите стояхме на палубата. Беше прекалено тихо и прекалено горещо за сън. Дори и с товара петрол от Констанца „Ракита“ се тресеше в движение като допотопна бричка, затова сега тишината ни плашеше. Обикаляхме насам-натам и разговаряхме тихо — типично моряшко безделие. С една дребна разлика — всички бяхме безплътни гласове. Не знаех кой е човекът край перилата до мен, виждах само, че е едър и дишането разклаща мъглата около главата му, тъй че неясната светлина откъм котвения фенер примигва.
А отнякъде тихо долиташе гласът на Дъръм, който разправяше за Хаити. Някакво си негово шантаво приключение — няма да влизам в подробности. Основното беше, че веднъж скочил там от кораба и се отправил към хълмовете. Заспал сред лианите и го събудили тъпани.
— Първо помислих, че са в главата ми — каза той. — Съвсем тихи, все едно, че не чувах, ами ги усещах. Станах и тръгнах подир звука. Тъмно ли? Тъмно беше като — (тук пусна цветисто сравнение) — и по някое време гледам светлинка, ама като да излиза от земята. А пък едно пъхтене и стонове — ужас! Цял се изприщих. Легнах долу и пролазих напред да видя. Гледам — кръгла яма в земята, бая дълбока и към трийсет метра широка. Долу имаше огън и нещо като олтар.
Гласът на Дъръм трепереше и ние почнахме да
Гласът му продължаваше все тъй неуморно и заедно с него сякаш долитаха едва доловимите удари на тъпани… или сърца? Ритуалите вуду, безумни и обаятелни дори за най-скептичния бял човек, изведнъж се превръщаха в реалност… усещахме тяхната сила и безименното зло… трябва да бе от мъглата. Не знам.
Не можеше ли да приказва за нещо друго? Обзе ни всеобщо раздразнение и някой рече с треперещ глас:
— Я п-престани!
Той млъкна и нишката на разказа секна, а заедно с нея и стоновете, огънят и тъпаните…
Тъпаните ли? А какво бе това в мъртвата тишина, която настана? Просто сърцето ми, неговото упорито туп-туп!… туп-туп! Ритъмът продължаваше, бавен, едва доловим, говореше на език, който не смеехме да разберем, за нещо страшно и неизбежно. И ето че се засили. Не, не се засили. Просто стана някак… повече.
