Читать «Трябва ли да говорим онова, което мислим и да мислим онова, което говорим» онлайн - страница 4

Стига да бе възможно, щях да се забавя в чужбина, докато някакъв удар на съдбата не би ме настроил в унисон с настроенията на моите съотечественици. Но аз имах неотложна работа. Първият човек, с когото ми се наложи да разговарям на пристанището в Дувър, бе митническият чиновник. Можеше да се предполага, че скръбта ще го направи равнодушен към такива неща, като, например, четиридесет и осем пури. Но нищо подобно, той остана крайно доволен, когато ги откри в багажа ми. Поиска три шилинга и четири пенса и докато получаваше парите, се разхили. На гарата в Дувър малко момиченце се разкикоти, защото някаква лейди изпусна един пакет върху кучето си, но децата, както е известно, са безсърдечни същества — а може момиченцето и нищо да не е знаело.

Но повече от всичко ме удиви това, че във вагона видях приличен на вид човек, който четеше хумористично списание. Вярно, че се смееше малко — все пак дотолкова му стигаше порядъчност, — но все пак, за какво е нужно хумористично списание на поразения от скръб гражданин? И един час не бях прекарал в Лондон, когато бях принуден да стигна до заключението, че ние, англичаните, сме учудващо сдържан народ. В навечерието, съдейки по вестниците, цялата страна бе изправена пред сериозната опасност да увехне от тъга и да погине от мъка. Но на следващия ден нацията се стегна. „Проплакахме цял ден — казаха си англичаните, — проплакахме цяла нощ. Ползата от това бе малка. Какво пък, дайте отново да сложим на раменете си бремето на живота“. Някои от тях, както успях да забележа същата вечер в ресторанта, самоотвержено почнаха да ядат.

Ние се преструваме в най-сериозните неща. На война войниците на всяка страна са винаги най-храбрите на света. Войниците на вражеската страна са винаги вероломни и коварни. Ето защо понякога те побеждават.

Литературата — това е изкуство, изцяло построено върху лицемерието.

— Хайде сега, настанявайте се всички наоколо и хвърляйте по някое пени в моята шапка — вика писателят, — а пък аз ще се престоря, че уж някъде си в Бейсуотър живее млада девойка на име Анджелина, най-прекрасната девойка на света. По-нататък ще се престорим, че в Нотинг-Хил живее младеж на име Едуин, който е влюбен в Анджелина.

И тук, ако в шапката се съберат достатъчно пени, писателят се залавя здраво и се преструва, че Анджелина помислила това и казала онова и че Едуин извършил всевъзможни изключителни подвизи. Ние знаем, че писателят измисля всичко ей така от раз, защото разчита по този начин да ни достави удоволствие. От друга страна той самият е длъжен да се преструва, че го прави, защото е художник и не може иначе. Но ние пък прекрасно знаем, че е достатъчно да пускаме по някое пени в шапката и изведнъж ще се окаже, че той определено може и иначе.