Читать «Тръпка» онлайн - страница 9

Закрачих през изсъхналата безцветна трева в двора, спирайки по средата му, за да погледам проблясващия в яркорозово залез отвъд танцуващите с вятъра черни листа на дърветата. Намирах се на цяла вселена разстояние от топлината на малката кухня, изпълнена с успокояващите аромати на безпроблемното оцеляване. На цяла вселена разстояние от света, на който би трябвало да принадлежа. Където би трябвало да искам да бъда. Но дърветата ме зовяха, подканяйки ме да изоставя това, което познавах, и да изчезна сред мрака на спускащата се нощ. Това желание ме притегляше със смущаваща честота напоследък.

Мракът в покрайнините на гората се раздвижи и видях моя вълк да стои под едно дърво, насочил трептящи ноздри към парчето месо в ръката ми. Облекчението ми да го зърна се изпари прекалено бързо, когато той завъртя глава и правоъгълникът от жълтеникава светлина, идваща от вратата на кухнята, падна върху муцуната му. Видях засъхналата по козината му кръв. Както изглеждаше — поне на няколко дни.

Ноздрите му продължаваха да се движат, надушваше месото в ръката ми. Не можех да преценя дали тази миризма или познатото ми присъствие го подтикна да пристъпи няколко крачки напред. След това още няколко. По-близо, отколкото някога бе приближавал.

Гледах го как стои сред заскрежената трева, вече достатъчно близо, за да мога да се протегна и да докосна блестящата му козина. Или да избърша тъмночервените петна от муцуната му.

Много ми се искаше тази кръв да е негова. Стара рана или драскотина, която е получил, докато се е боричкал със себеподобните си.

Но той не ми се виждаше ранен. Изглеждаше така, сякаш кръвта е чужда.

— Ти ли го уби? — прошепнах.

Той не избяга от звука на гласа ми, както бях очаквала. Стоеше неподвижен като статуя, а кехлибарените му очи се бяха спрели върху лицето ми, а не върху парчето месо, което държах.

— Само за това говорят по новините — продължих, сякаш можеше да ме разбере. — Наричат го „кошмарно“. Казват, че са били диви животни. Ти ли го направи!

Той остана, загледан в мен още минута, неподвижен, немигащ. И след това, за първи път от шест години насам, затвори очи. В разрез с всеки естествен инстинкт, който вълкът би следвало да притежава. След цял един живот на немигащ взор сега той стоеше пред мен, застинал в почти човешко изражение на скръб, затворил ярките си очи, привел глава, отпуснал опашка.

Това беше най-тъжното нещо, което бях виждала някога.

Бавно, стараейки се да не правя резки движения, аз пристъпих към него. Страхувах се единствено от това да не го уплаша, но не и от обагрените в червено устни и острите зъби, които се криеха зад тях. Ушите му се раздвижиха, показвайки, че е усетил присъствието ми, но въпреки това той не помръдна. Приклекнах и пуснах месото в снега до мен. Трепна, когато то падна, но остана на мястото си. Бях достатъчно близо, за да усетя аромата на хищник, да почувствам топлината на дъха му.