Читать «Трета смяна» онлайн - страница 2

Цолов наричаше трънчовка всеки шубрак, какъвто и да е. Ахпапов, като най-стар и с отслабнала памет, биваше обикновената жертва на тия внезапни атаки. Той и сега стоеше ням, като риба. Да се разгледат добре храсталаците пред поста, в това имаше смисъл, защото в тях може да се спотайва някой. Но защо да се преброят?

— Затуй — отговаряше Цолов, — защото, ако само ги погледнеш, ще речеш: „а, трънчовки, колкото ще да са, все трънчовки“ — и отминеш. А някой изтръгнал една трънчовка, скрил се зад нея и иде, иде… Погледнеш пак, но не познаваш — „и одеве толкоз бяха“ — и пак заминеш. А оная трънчовка върви, когато не я гледаш, дойде до тебе и изведнъж, хоп — изскочи някой и те залови за гушата… Да!

Петранов си спомняше всичко това и повече от всеки друг път чувствуваше колко Цолов беше прав. Защото той не преподаваше някаква отвлечена наука, а действителни случки и наблюдения, почерпени из собствения му живот, богат с приключения и подвизи.

Беше се изминало повече от час. Петранов продължаваше да се разхожда покрай телената мрежа, която се чернееше над снега, като гъста паежина. Нищо не се забелязваше напред, ни глас, ни никаква светлина. По едно време отзад снегът захрущя и се зачуха стъпки. Идеха двама души откъм окопите.

— Кой е? Стой!

Никой не се обади и Петранов по-троснато извика — втори път.

— Е, де, не викай! Свои сме — обади се познат глас.

Беше Цолов, излязъл да проверява часовите. Петранов му доложи, че откъм неприятеля нищо не се забелязва. Но Цолов не се задоволи с това и още на много въпроси трябваше да му се отговаря: „На коя посока се пада гората при Серет? Отгде започва блатото? Где са неприятелските окопи? Как се ориентира сега?“ Петранов даваше точни и разумни отговори и това, явно беше, задоволяваше Цолова.

Като се побави още и след като сам гледа напред и се ослушва, старшият тръгна към другите постове, но изведнъж се спря и се обърна.

— Слушай, даскале — каза той, — внимавай! Забелязал съм те, когато няма работа, четеш книжки там, четеш, четеш, па заплеснеш се тъй, че очите ти стават като на заклан овен. Младост, въздушни мечти там! Добре, но тук да внимаваш: нещо прошуми, нещо мръдне…

— Внимавам, господин старши. Вижда се хубаво, няма ни камък, ни шубрак, нищо не мърда. Само сняг. Гората е там, но тя е далеч.

И като искаше да припомни на старшия за опасните трънки, които се движат, Петранов прибави:

— Виж, гората не може да се помести…

— Внимавай, ти казвам — обади се Цолов, — отваряй си очите: и гората може да тръгне!

Старшият замина по-нататък. Петранов не можеше да не забележи, че старшият е доволен и има пълно доверие в него. Това го развесели и ободри. Някога, покрай другите си занятия, даскалът беше и актьор-любител и много успехи беше имал по провинциалните сцени. И всякога, когато биваше добре разположен, обичаше да повтаря цели монолози из ролите, които беше играл, или пък рецитираше стихове. Да тръгне гората — виж, това не може да бъде — помисли той и като си спомни, че подобно място имаше в „Макбег“, почна ниско да си декламира:

— „Макбете! Тебе никой не ще те победи, докато Бирнамската гора не тръгне към Донзинан“