Читать «Трендафилка (Френска приказка)» онлайн - страница 5

И тоя ден княгинята, като обходила целия дворец, стигнала до кулата. Колко се почудила тя, като видяла, че на вратата има ключ! Завъртяла, дръпнала — вратата се отворила. Трендафилка се озовала в една тъмна, прашна стая, отдето изхвръкнали сума прилепи, бухали и кукумявки, подплашени от стъпките. От стаята водела нагоре извита стълба. Княгинята се изкачила по нея до върха на кулата. И там имало врата. И на нея стърчел ключ. Трендафилка го завъртяла и влязла в стаичка с големи прозорци. Там имало легло. До него седяла една баба и предяла.

— Добър ден, бабичко — рекла княгинята. — Какво правиш?

— Преда, дъще — отвърнала бабата, която била старата самодива.

— Предеш ли? — извикала радостно Трендафилка. — Дай да видя какво е онова малко нещо с железния връх, което се върти толкова бързо?

— Вретено — отговорила предачката — Ти питаш, като че ли не си виждала ни рудан, ни вретено.

— Не съм зер, не съм виждала. Колко е любопитно! Я дай и аз да попреда малко! Бива ли?

— Не само бива, дъще, но и трябва. Може ли мома да не знае да преде? Всяка трябва да се научи.

Бабата станала от стола си и дала на Трендафилка хурката и вретеното. Но княгинята не знаела как се държат тия неща.

Вретеното се изплъзнало из ръката й, тя побързала да го хване и то — както се въртяло — я уболо с върха си по пръста. Тя паднала като мъртва. Самодивата я сложила на леглото и се изгубила.

Тозчас всичко живо в двореца изпаднало в дълбок сън. Както седял в салона на държавния съвет, кралят прекъснал думата си и заспал с отворени уста. Министрите също заспали: един — както се преструвал, че слуша, друг — както се прозявал, трети — както зяпал през прозореца. Заспали и стражите пред вратите с копия в ръце, и почетните госпожици в стаята на царицата: една — както се секнела с кърпичката си, друга — както плетяла дантели, трета — както говорела с един папагал. Заспала и царицата, както си седяла. И придворните, и готвачите, и слугите — всички заспали, както си гледали работата. Заспали дори конете, кучетата, котките и гълъбите.

В двореца настъпило страшно мъртвило. Около стените му порасли къпини, тръне, бръшлян и повит. Бодливи храсти и повлеци тъй гъсто се преплели, че в скоро време замъкът заприличал на непроходима гора; всред нея се подавал върхът на най-високата кула, а на острието й висяло неподвижно царското знаме.

Тъй минавали години. Отвън животът си вървял, а между стените на двореца всичко спяло мъртъв сън. Дори и въздухът бил тежък и застинал. Пролет идвала, а ни едно цвете не цъфвало. Хората извън замъка стареели и умирали. От бащи на синове и от синове на внуци се предавало пророчеството, че след време един царски син ще събуди княгинята. Но годините минавали — и хората почнали вече да не вярват. Все пак мълвата минала в съседните земи. Някои царски синове се опитали да влязат в омагьосания дворец — всеки от тях си мислел, че е избраникът, комуто е съдено да пробуди хубавицата. Ала никой не успял. Къпините и повитът растели толкова бързо, че оплитали всекиго, който се опитвал да навлезе в гората. Ръката му се уморявала да сече, мечът му падал; момъкът умирал в страшни мъки, задушен от бодливите повлеци.