Когато в петък преди мракпазарът опустее паки фермерът поеме в път,и из града тълпи сноват —все някой жаден се намирада ти предложи чаша бира.Щастлив със чаша бира в мракане мислиш ти, че път те чака:опасности, реки, завои,коварни бродове, порои.А до дома шотландски милибезкрайни са се навървили;жената чака и се въси,и топли на жарта гнева си.Тъй мислеше си Том О’Шентър,напускайки самия центърна Ейр — градче в старинен стил,където беше доста пил.Ти, Том, не тачиш свойта Кети.Не слушаш нейните съвети.Та казва, че си дърт глупак,бърборко и пият простак,че петък божи не изпускашв пазара да не се наплюскаш.Зърно да мелиш ли отиваш,последната пара изпиваш.С ковача — а и той е цвете!…една кобила подковетеи пиете две нощи, Том.А в божия отиваш домда пиеш с псалта Джейн — безделник,от събота до понеделник.Спомни си всичко туй, когатосе пльоснеш в яма или в блато,или те срещне дух-злодейпри черковата Алоуей.Жени! Да плача съм готов!Един ли упрек ваш суров,едно ли мъдро назиданиеи аз оставях без внимание!Но нека продължим. По мракО’Шентър се наряза пак.Шуртеше бирата от крана,по чашите течеше пяна.Момците пееха във тон.Съсед на Томи беше Джон —пияница и обущар.На Том той бе добър другари дружбата им бе голяма:на пода често спяха двама!Несетно час след час летеха,а вътре пееха, спореха.Завърза се словесна схватка,а бирата бе все по-сладка.Тогава Том, съвсем пиян,поде с кръчмарката роман.Мъжът й цял превърнат в слух,но за закачките им глух,седеше с тях, от изпоконпогълнат в разказа на Джон,й неговият бурен смяхтрещеше като гръм над тях.Навън валеше, о налипод сушината не вали!Изчезват грижите и ето,тъй както бърза над полетотрудолюбивата пчела —минутите летят с крила.Блажен е кралят! Но щастливопрекарва всеки с чаша пиво!И всичко има край все пак.И щастието — то е мак!Оронва листите си, щомдо стръка се докоснеш, Том.Така снежинки — палав рой,летят над бързия порой,докосват хладната водаи се разтапят без следа.Така, изгряла над реката,живее само миг дъгата.На края час за път настана.И вече Том напусна хана,надяна в стремената крак —наоколо бе пълен мраки нощ, и дявол да го вземе,не бе за път такова време.Трещеше гръм нашир и длъж.Валеше град, плющеше дъжд.светкавици нощта дерехаи небесата се тресеха.Не сгъват дяволите кракпо цяла нощ в подобен мрак!В галоп, завой подир завойпо пътя носеше се той.Напук на всичко, тръпнещ цял,летеше Том, опръскан с кал.Ту мрънкаше на нос куплетии тананикаше сонети,ту стиснал шапката си, с гласругаеше самия бяс,чиито пъклени рогасе мяркаха навред сега.А между шубраците ето,се мярна черкова в полетои Том долови гласовена вещици и бесове.Наблизо тук, до оня бряг,умря търговец в пряспа сняг.А по-нататък, до водатаи Чарли си разби главата.Под бряста, който тук расте,изровиха едно дете.А там в клонака, настрана,обеси се една жена.Пред него, нейде в тъмнината,гърмеше придошла реката.Летяха мълниите с трясъки грееха с неверен блясъкдървета, шу̀браци, а ейи черковата Алоуей.Кънтеше тя от вой и грохот,от смях и глъч, и адски хохот.Да пукнеш, дявол е, дано!Със Джон Ечменото зърно,със чашката му и със смяхи в ада влизаме без страх.Щастливи, с чашата пред насне ни е страх от никой бяс.А Том не бе отвътре сух.Не го уплаши злият дух.Но някаква нечиста силаскова добрата му кобила.Със ласки, милване и с бойдо прага я дотътри той.Те спряха, дишайки едвам.Но, боже, що ли става там?!Под гусли, зурли и дайретаиграеше ужасна четаот дяволи и дяволици,от бесове и бесовици,от чийто пъклен хороводкънтеше срутения свод.Те не играеха кадрили,пренесени от много мили,и не танцуваха с поклон,модерен някой шатион,а простите, красиви танцина нашите деди-шотландци.Подскочат леко, тропнат с крак,приклекнат и подскочат пак.Със гайда в тоя рев и стон,встрани, до източния трон,самият Ник, дебел и гладък,надуваше се до припадък.Без плочи гробовете бяхаи мъртвите във тях лежаха,и бяха в бели облекласъсухрените им тела.За да изглеждат по-зловещи,те всичките държеха свещии Том О’Шентър не без страхвидя прострян на гръб сред тяхв окови стар един разбойник,и той за щастие покойник.Видя деца, до ден живелии тъй, некръстени умрели.И по-натам видя мъжесъс шии, вързани с въже.До тях ножове, брадви в кръв.И на една невинна връв,удушила новородено,там място беше отредено.А между другите нещатопор, убил един баща.Езикът е безсилен дажеотчасти всичко да разкаже.Но Меги, пък и Томи самс очи видяха всичко там,стоейки тихо до вратата.Беснееше пред тях тълпата.Летяха все по-бързо всичкина групи, двойки и самички.Въртяха се във надпревара —над тях летеше облак пара —събличаха поли и гащии скачаха по тях ревящи.О, Том! Да бяха тия стриникрасавици или богини,аз бих им подарил със радостне само ум, душа и младост,но бих отдал без колебаниеи цялото си състояние,имотите си, състоящиот стари кадифени гащи.Но тия кранти уродливи,изгърбени и костеливи,противни, криви във краката,ми преобърнаха червата.Внезапно Том видя еднапо-млада, хубава жена.Изглежда, идеше тепърваи тая нощ й беше първа.(За нея дълго след товапо нас се носеше мълва:че крави нощем тя доила,че кораб нейде потопила,че мор донесла на селото,че отичала в класа зърното.)Тя беше пълничка и ниска,облечена във къса ризка.Със нея тя се бе сгодила,но ризата се бе скъсила —едва ли имаше да трае.Да знае бабата, да знае,че с тънкото платно, коетов града тя купи за детето,детето скача и се мятавъв черковата сред блататаи че любезната й Ненисе тръшка в него и се пени!Но тука млъква мойта муза,безсилна да разкаже какиграеше оная блузаи скачаше от крак на крак,и как на прага Том мълчешеи с поглед жадно я следеше.Подскок, подскок — но Том на краяпред тая гледка не изтраяи каза със въздишка ниска:„Ах, ти, проклета, къса ризка.“Потъна всичко в мрак за миг.Замря и рев, и стон, и вик.Но щом юздата хвана той,след него полетяха с вой…И както, яростни и зли,крадеца гонят рой пчели,и както сплашеното ятолети от котката, коятое вечно във вражда с врабците,и както с вик: „Лови крадците“търчат мъже от всеки дворсъс брадва, с нож или с топор —така сега от злата силалетеше бедната кобилапрез трапища и дупки в мрака.Тя знаеше какво я чака!О, Меги, Меги! Като халати никога не си летяла.Дори когато беше млада,не смееше да скочиш вада.О, Том, ще те пекат на шиш!Като херинга ще цвъртиш!Остана Кети сам-сама,напразно чака тя дома.И Меги, твоята кобила,напразно тича с всичка сила.През моста, Мег, душа бедняшка!Оттам им покажи опашка.Водата е беда за тях.Пред нея те изпитват страх.Но Мег пред мостчето почтис опашката си се прости.От някаква къпина близкаизскочи Късичката ризкаи хвърлена като от прашка,се вкопчи в конската опашка.От нейните ръце със силасе дръпна старата кобилаи й остави без стеснениеприродното си украшение.Тук свършвам повестта си аз.Но ако някому от вас,като си пийне, се приискада кажем, много къса ризка,то нека тоя смел човекда си припомни Том и Мег.