Читать «Том О’Шентър» онлайн

Робърт Бърнс

Том О’Шентър

Когато в петък преди мрак пазарът опустее пак и фермерът поеме в път, и из града тълпи сноват — все някой жаден се намира да ти предложи чаша бира. Щастлив със чаша бира в мрака не мислиш ти, че път те чака: опасности, реки, завои, коварни бродове, порои. А до дома шотландски мили безкрайни са се навървили; жената чака и се въси, и топли на жарта гнева си. Тъй мислеше си Том О’Шентър, напускайки самия център на Ейр — градче в старинен стил, където беше доста пил. Ти, Том, не тачиш свойта Кети. Не слушаш нейните съвети. Та казва, че си дърт глупак, бърборко и пият простак, че петък божи не изпускаш в пазара да не се наплюскаш. Зърно да мелиш ли отиваш, последната пара изпиваш. С ковача — а и той е цвете!… една кобила подковете и пиете две нощи, Том. А в божия отиваш дом да пиеш с псалта Джейн — безделник, от събота до понеделник. Спомни си всичко туй, когато се пльоснеш в яма или в блато, или те срещне дух-злодей при черковата Алоуей. Жени! Да плача съм готов! Един ли упрек ваш суров, едно ли мъдро назидание и аз оставях без внимание! Но нека продължим. По мрак О’Шентър се наряза пак. Шуртеше бирата от крана, по чашите течеше пяна. Момците пееха във тон. Съсед на Томи беше Джон — пияница и обущар. На Том той бе добър другар и дружбата им бе голяма: на пода често спяха двама! Несетно час след час летеха, а вътре пееха, спореха. Завърза се словесна схватка, а бирата бе все по-сладка. Тогава Том, съвсем пиян, поде с кръчмарката роман. Мъжът й цял превърнат в слух, но за закачките им глух, седеше с тях, от изпокон погълнат в разказа на Джон, й неговият бурен смях трещеше като гръм над тях. Навън валеше, о нали под сушината не вали! Изчезват грижите и ето, тъй както бърза над полето трудолюбивата пчела — минутите летят с крила. Блажен е кралят! Но щастливо прекарва всеки с чаша пиво! И всичко има край все пак. И щастието — то е мак! Оронва листите си, щом до стръка се докоснеш, Том. Така снежинки — палав рой, летят над бързия порой, докосват хладната вода и се разтапят без следа. Така, изгряла над реката, живее само миг дъгата. На края час за път настана. И вече Том напусна хана, надяна в стремената крак — наоколо бе пълен мрак и нощ, и дявол да го вземе, не бе за път такова време. Трещеше гръм нашир и длъж. Валеше град, плющеше дъжд. светкавици нощта дереха и небесата се тресеха. Не сгъват дяволите крак по цяла нощ в подобен мрак! В галоп, завой подир завой по пътя носеше се той. Напук на всичко, тръпнещ цял, летеше Том, опръскан с кал. Ту мрънкаше на нос куплети и тананикаше сонети, ту стиснал шапката си, с глас ругаеше самия бяс, чиито пъклени рога се мяркаха навред сега. А между шубраците ето, се мярна черкова в полето и Том долови гласове на вещици и бесове. Наблизо тук, до оня бряг, умря търговец в пряспа сняг. А по-нататък, до водата и Чарли си разби главата. Под бряста, който тук расте, изровиха едно дете. А там в клонака, настрана, обеси се една жена. Пред него, нейде в тъмнината, гърмеше придошла реката. Летяха мълниите с трясък и грееха с неверен блясък дървета, шу̀браци, а ей и черковата Алоуей. Кънтеше тя от вой и грохот, от смях и глъч, и адски хохот. Да пукнеш, дявол е, дано! Със Джон Ечменото зърно, със чашката му и със смях и в ада влизаме без страх. Щастливи, с чашата пред нас не ни е страх от никой бяс. А Том не бе отвътре сух. Не го уплаши злият дух. Но някаква нечиста сила скова добрата му кобила. Със ласки, милване и с бой до прага я дотътри той. Те спряха, дишайки едвам. Но, боже, що ли става там?! Под гусли, зурли и дайрета играеше ужасна чета от дяволи и дяволици, от бесове и бесовици, от чийто пъклен хоровод кънтеше срутения свод. Те не играеха кадрили, пренесени от много мили, и не танцуваха с поклон, модерен някой шатион, а простите, красиви танци на нашите деди-шотландци. Подскочат леко, тропнат с крак, приклекнат и подскочат пак. Със гайда в тоя рев и стон, встрани, до източния трон, самият Ник, дебел и гладък, надуваше се до припадък. Без плочи гробовете бяха и мъртвите във тях лежаха, и бяха в бели облекла съсухрените им тела. За да изглеждат по-зловещи, те всичките държеха свещи и Том О’Шентър не без страх видя прострян на гръб сред тях в окови стар един разбойник, и той за щастие покойник. Видя деца, до ден живели и тъй, некръстени умрели. И по-натам видя мъже със шии, вързани с въже. До тях ножове, брадви в кръв. И на една невинна връв, удушила новородено, там място беше отредено. А между другите неща топор, убил един баща. Езикът е безсилен даже отчасти всичко да разкаже. Но Меги, пък и Томи сам с очи видяха всичко там, стоейки тихо до вратата. Беснееше пред тях тълпата. Летяха все по-бързо всички на групи, двойки и самички. Въртяха се във надпревара — над тях летеше облак пара — събличаха поли и гащи и скачаха по тях ревящи. О, Том! Да бяха тия стрини красавици или богини, аз бих им подарил със радост не само ум, душа и младост, но бих отдал без колебание и цялото си състояние, имотите си, състоящи от стари кадифени гащи. Но тия кранти уродливи, изгърбени и костеливи, противни, криви във краката, ми преобърнаха червата. Внезапно Том видя една по-млада, хубава жена. Изглежда, идеше тепърва и тая нощ й беше първа. (За нея дълго след това по нас се носеше мълва: че крави нощем тя доила, че кораб нейде потопила, че мор донесла на селото, че отичала в класа зърното.) Тя беше пълничка и ниска, облечена във къса ризка. Със нея тя се бе сгодила, но ризата се бе скъсила — едва ли имаше да трае. Да знае бабата, да знае, че с тънкото платно, което в града тя купи за детето, детето скача и се мята във черковата сред блатата и че любезната й Нени се тръшка в него и се пени! Но тука млъква мойта муза, безсилна да разкаже как играеше оная блуза и скачаше от крак на крак, и как на прага Том мълчеше и с поглед жадно я следеше. Подскок, подскок — но Том на края пред тая гледка не изтрая и каза със въздишка ниска: „Ах, ти, проклета, къса ризка.“ Потъна всичко в мрак за миг. Замря и рев, и стон, и вик. Но щом юздата хвана той, след него полетяха с вой… И както, яростни и зли, крадеца гонят рой пчели, и както сплашеното ято лети от котката, която е вечно във вражда с врабците, и както с вик: „Лови крадците“ търчат мъже от всеки двор със брадва, с нож или с топор — така сега от злата сила летеше бедната кобила през трапища и дупки в мрака. Тя знаеше какво я чака! О, Меги, Меги! Като хала ти никога не си летяла. Дори когато беше млада, не смееше да скочиш вада. О, Том, ще те пекат на шиш! Като херинга ще цвъртиш! Остана Кети сам-сама, напразно чака тя дома. И Меги, твоята кобила, напразно тича с всичка сила. През моста, Мег, душа бедняшка! Оттам им покажи опашка. Водата е беда за тях. Пред нея те изпитват страх. Но Мег пред мостчето почти с опашката си се прости. От някаква къпина близка изскочи Късичката ризка и хвърлена като от прашка, се вкопчи в конската опашка. От нейните ръце със сила се дръпна старата кобила и й остави без стеснение природното си украшение. Тук свършвам повестта си аз. Но ако някому от вас, като си пийне, се прииска да кажем, много къса ризка, то нека тоя смел човек да си припомни Том и Мег.