Читать «Теракотеното куче» онлайн - страница 2

Къщичката, с една стая отгоре и една отдолу, беше кацнала точно на върха на малкия хълм, полускрита от четирите огромни сарацински маслинови дървета, които почти изцяло я обграждаха. Беше точно такава, каквато Джедже му я описа. Вратата и прозорците й бяха с избеляла дограма, в предния двор имаше гигантски храст с каперси, а освен него и други по-малки с диви дини, от тези, които, щом ги докоснеш с върха на някоя тояга, се пръсват във въздуха и семената им се изсипват навън, един изтърбушен стол, обърнат с краката нагоре, стар цинков леген за вода, унищожен от ръждата, която на места беше издълбала дупки в него. Всичко останало беше завзето от тревата. Цялата тази обстановка допринасяше да се създаде впечатлението, че от години мястото е необитаемо, но това беше само една фалшива привидност и Монталбано благодарение на опита си беше станал твърде голям експерт, за да се остави да бъде заблуден. Дори беше убеден, че някой го наблюдаваше от вътрешността на къщичката, преценявайки намеренията му в зависимост от движенията, които щеше да направи. Спря се на три крачки от вратата, свали си сакото и го окачи на един маслинов клон, така че да могат да видят, че не е въоръжен, и се обади, без да повишава много глас, както когато приятел отива на гости на друг приятел.

— Хей! Има ли някой вкъщи?

Никакъв отговор, никакъв шум. Комисарят извади от джоба на панталоните си запалка и пакет цигари, сложи една от тях в устата си и я запали, като се извъртя, за да не е срещу вятъра. Така онзи, който беше вътре в къщата, щеше спокойно да огледа гърба му, както преди това беше огледал гърдите му. Дръпна два пъти от цигарата, след това решително тръгна към вратата и почука два пъти с юмрук по нея, така че чак го заболяха кокалчетата на пръстите от твърдите ръбчета, които се бяха образували на местата, където боята се беше олющила.

— Има ли някой? — попита отново той.

Можеше да очаква всичко, но най-малко ироничния и спокоен глас, който предателски прозвуча зад гърба му.

— Има, има. Тук съм.

* * *

— Ало? Ало? Монталбано? Салвуцо! Джедже съм.

— Разбрах, успокой се. Как си, мед и портокалов цвят в очичките?

— Добре съм.

— Тия дни поработи ли с устата? Ставаш ли все по-добър в „свирките“?

— Салво, не започвай, както винаги правиш, с твоите шегички. Аз в краен случай, и ти го знаеш, не ги правя, а карам другите да ми ги правят.

— Ама как, ти не си ли учителят? Не учиш ли ти твоите пъстри курвички как трябва да си отварят устата и колко силно трябва да е смукането?

— Салво, де да беше така, знаеш ли, както казваш ти, те на мен ми дават уроци. На десет години идват научени, а на петнайсет всички вече са учителки от най-висока класа. Има една албанка на четиринайсет години, която…

— Ти какво, започна да правиш реклама на стоката си ли?