Читать «Теракотеното куче» онлайн - страница 131

— Разбира се, че знаят, но не съм казал на никого, дори и на покойната си съпруга, че все още имам собственост във Вигата. Разказах им, че моите родители и голяма част от роднините ми са били унищожени от бомбите. По никакъв начин те не можеха да ме свържат с мъртвите от Кастрираното агне, не знаеха дори, че то е част от моите земи. Аз обаче се разболях от тази новина, вдигнах висока температура. Всичко ужасяващо се връщаше и ставаше реалност. Та казвах ви за статията в „Кориере“. В нея беше написано, че един комисар от Вигата, същият, който открил мъртвите, не само успял да идентифицира двамата убити младежи, но дори открил, че теракотеното куче се казва Китмир. Тогава вече бях сигурен, че сте успели да разберете за моята дипломна работа и следователно ми изпращате съобщение. Загубих време в това да убеждавам моите деца, че ще дойда сам, но им казах, че трябва да видя, преди да умра, мястото, където съм се родил, отрасъл и живял на млади години.

На Монталбано тази работа не му вдъхваше доверие и пак се върна към нея:

— Значи, всичките ви близки знаеха, че сте от Вигата?

— Защо да го крия? И никога не съм променял името си, никога не съм имал фалшиви документи.

— Искате да кажете, че сте успели да изчезнете, без никога да сте искали да изчезвате?

— Точно така. Човек може да бъде открит, когато другите наистина имат нужда или намерение да го открият… Трябва да ми повярвате, като ви казвам, че винаги съм живял със собственото си име и фамилия, участвах в конкурси, печелех ги, преподавах, ожених се, създадох деца, имам внуци, които носят моята фамилия. Пенсионер съм и пенсията ми е на името на Калоджеро Ридзитано, роден във Вигата.

— Но може би е трябвало да пишете, откъде да знам, до общината, до университета, за да получите необходимите документи!

— Разбира се, писах им и те ми ги изпратиха. Комисарю, нека гледната ви точка относно моята история не ви подвежда. Никой в ония години не ме е търсил.

— Вие не сте си взели дори парите, които общината ви дължи заради отчуждаването на вашите земи.

— Това е проблемът. От трийсет години нямах никакви контакти с Вигата. Защото, остарявайки, документите от родното място все по-малко са ни нужни. Но онези, които ми бяха необходими, за да си получа парите от отчуждаването, се превръщаха в рискови за мен. Можеше да се случи така, че някой да си спомни за мен. А аз от доста време бях приключил със Сицилия. Не исках и не искам да имам нищо общо с нея. Ако с някакъв специален апарат могат да източат кръвта, която тече във вените ми, ще бъда щастлив.

— Искате ли да се разходите по брега на морето? — попита го Монталбано, след като старецът беше приключил с яденето.

Вървяха от пет минути, когато възрастният човек, който се подпираше на бастуна си, а другата си ръка държеше върху тази на комисаря, попита:

— Бихте ли ми казали как успяхте да идентифицирате Лизета и Марио? И как разбрахте, че аз имам нещо общо с тях? Извинете ме, но за мен да говоря и да вървя вече представлява трудност.

Докато Монталбано му разказваше всичко, от време на време Ридзитано присвиваше устни, което сякаш показваше, че нещата не са се развили по този начин.