Читать «Теракотеното куче» онлайн - страница 113

— Веднага да си тръгваме! — каза Ливия. — Не ми говори повече за тези хора.

* * *

Решиха да отпътуват към Пантелерия и останаха там седем дни, най-накрая без да разискват и да се карат. Това беше правилното място за тях, защото една нощ Ливия го попита:

— Защо не се оженим?

— Всъщност защо не?

Мъдро решиха да обмислят нещата на спокойствие, защото, ако имаше някой да губи, то това щеше да е Ливия, тъй като трябваше да се отдалечи от дома си в Бокадасе и да се приспособи към новия си ритъм на живот.

* * *

Веднага щом самолетът излетя, отнасяйки със себе си Ливия, Монталбано се втурна към един обществен телефон и се обади в Монтелуза на своя приятел Дзито, попита го за някакво име, а в отговор получи телефонен номер от Палермо, който той веднага набра.

— Професор Рикардо Ловекио?

— Аз съм.

— Един наш общ приятел ми даде вашето име.

— Как е рижият? От доста време не съм го чувал.

Високоговорителят, който приканваше пасажерите за Рим да се отправят към изходите, му даде идеята как да накара професора да го приеме веднага.

— Николо е добре и ви праща поздрави. Вижте, професоре, казвам се Монталбано, намирам се на летището „Пунта Раизи“ и имам на разположение около четири часа, преди да взема другия самолет. Необходимо е да поговоря с вас.

Високоговорителят повтори поканата, все едно се бяха уговорили с комисаря, който имаше нужда от отговор и то веднага.

— Слушайте, ама вие комисар Монталбано от Вигата ли сте, онзи, който е намерил в пещерата двамата убити младежи? Да? Гледай ти какво съвпадение! Знаете ли, че в някой от следващите дни щях да ви потърся? Елате у дома, ще ви чакам, запишете си адреса.

* * *

— Аз например спах четири дни и четири нощи една след друга, без да ям и да пия. За съня ми се погрижиха двайсетината цигари с марихуана, петте изчуквания и един удар в главата от полицията. Беше през 1968 година. Майка ми се притесни, искаше да вика доктор, мислеше, че съм изпаднал в дълбока кома.

Професор Ловекио имаше вид на банков чиновник и неговите четирийсет и пет години изобщо не му личаха, а в очите му проблясваше някакво дребно лудешко пламъче. В единайсет часа сутринта вече беше на уиски без разредител.

— В съня ми нямаше нищо чудодейно — продължи Ловекио, — за да стигнеш до чудото, трябва да си спал поне двайсет години. В самия Коран, във втората сура, струва ми се, е написано, че някакъв си, в когото тълкувателите разпознават Ездра, спал сто години. Пророкът Сали обаче спал двайсет години, той също в една пещера, която никак не е удобно място за спане. Евреите не падат по-долу, изтъкват в „Ерусалимския Талмуд“ някакъв си Хония Ха-Меагел, който спал седемдесет години в обичайното място, пещерата. Да не забравяме и за гърците. Епименид, също в една пещера, се събудил чак след петдесет години. Всъщност в онези епохи е било достатъчно да има пещера и един умрял за сън, за да се сътвори чудото. Двамата млади, открити от вас, колко са спали?