Читать «Тел» онлайн - страница 302

Тя се завъртя на място и съзнанието й попиваше всичко видяно, като се чудеше дали точно сега някъде навън сред този пейзаж има още някой, облечен в подобен костюм, в чийто ум препускат съвсем различни страхове. Ако можеше да му извика, щеше да го направи. Ако можеше да помаха на всичките скрити сензори, щеше да го стори.

От тази височина мащабът на света изглеждаше различно. Преди няколко седмици животът й на прокудена можеше да приключи — ако не на склона на хълма пред дома й, то със сигурност в наводнените дълбини на силоз седемнайсет. Но не беше станало така. Вместо това краят вероятно щеше да настъпи тази сутрин с Лукас. Ако интуицията й грешеше, двамата можеха да изгорят заедно във въздушния шлюз. Или пък можеха да останат да лежат в извивката на хълма и да се разпадат като двойка. Двойка, чиято близост беше създадена от отчаяни разговори, проточващи се до късно през нощта, силна връзка между две изгубени души, която те не бяха обсъждали и която така и не бяха признали.

Жулиета си беше обещала никога повече да не обича някого тайно и никога повече да не се влюбва. А по някакъв начин този път се беше оказало още по-лошо — беше го запазила в тайна дори от него. Дори от самата себе си.

Може би причината беше в близостта на смъртта, която обсипваше прозрачния й шлем с пясък и токсини. Какво значение имаше всичко това, когато виждаше колко широк и истински е светът? Нейният силоз вероятно щеше да продължи да съществува, както със сигурност щеше да има и други силози.

Блъсна я мощен порив на вятъра и за малко не изскубна сгънатото покривало от ръцете й. Жулиета запази равновесие, събра си мислите и започна далеч по-лесното спускане към дома си. Заслиза надолу от билото с отрезвяващата му гледка и мрачните му висини, далеч от пронизващите и разяждащи ветрове. Следваше извивката, където двата хълма се срещаха, и криволичейки, се заспуска към двойката, погребана пред очите на всички, която бележеше съдбоносното й, отчаяно и уморено завръщане у дома.

Стигна до рампата рано. Навън нямаше никого. Слънцето все още се криеше зад хълмовете. Докато бързаше надолу по склона, тя се чудеше какво ли биха си помислили, ако я видят на сензорите как се препъва надолу към силоза.

В дъното на рампата тя застана близо до тежките метални врати и зачака. Провери покривалото от термоизолационна лента и преговори наум процедурата. Беше премислила всички сценарии по време на изкачването си, в безумните си мечти или докато вървеше през пустия външен свят. Каза си, че планът не може да не проработи. В механиката на нещата имаше логика. Никой не беше оцелявал след почистване, защото никога не беше имало кой да се притече на помощ на прокудените, а те не можеха да вземат със себе си инструменти или материали. Но тя го беше направила.

Времето сякаш беше спряло. Беше като финия й скъпоценен часовник, когато забравеше да го навие. Пръстта, събрала се около ръба на рампата, помръдваше нетърпеливо заедно с нея и Жулиета се зачуди дали почистването не е било отменено и дали няма да умре сама. Каза си, че така ще е по-добре. Пое си дълбоко дъх и й се прииска да беше взела повече въздух — достатъчно и за връщането — просто за всеки случай. Но се тревожеше твърде много за почистването, за да допусне вероятността да няма такова.