Читать «Тайната на Медичите» онлайн - страница 11

Двамата мъже се бяха срещнали преди пет години. Роберто беше признат авторитет в областта на музиката на ранния Ренесанс и най-вече творчеството на Палестрина, маестрото от шестнайсети век, любимец на папа Юлий III. Но Роберто беше нещо много повече. Той беше изключителен енциклопедист, великолепен цигулар, автор на множество популярни книги по различни мистериозни теми. Онова, което най-много привлече Джеф, беше, че е специалист по историята на Венеция. Заедно бяха участвали в две археологически експедиции и му помогна в някои от проучванията за последната му книга: описание на ранното селище на мястото на Венеция през четвърти век.

За Роберто всички негови начинания бяха екзотични хобита, защото се явяваше наследник на едно от най-големите и древни богатства в Италия. Фамилията Арматовани можеше да проследи предците си чак до тринайсетото столетие. Сред тях имаше половин дузина дожи, кардинали и безброй военачалници и местни благородници. Роберто беше най-младият от четирима братя и единственият, останал във Венеция след смъртта на родителите им. Живееше в един от малкото дворци, които още не бяха превърнати в пищни апартаменти или хотели.

— Е, Роберто, няма ли да ми разкажеш за турнето си? Чакам цяла вечер да го споменеш.

— Боже мой, честно казано, толкова се радвам, че съм си вкъщи, че не мисля много за него. — Английският му беше чист оксбриджски. — То беше… ъъъ… как да го кажа? Полезен опит. Не смятам, че знаеха какво да мислят за мен. Явно бяха убедени, че европейските професори задължително ходят със сака от туид и пушат лула.

И двамата се засмяха.

— А турнето? Сигурно си им взел акъла.

— Разбира се — отговори Роберто, — но и те имат някои отлични млади музиканти. А ти, Джеф? Изглеждаш малко смачкан.

— О, това са глупости.

— Какво не е наред?

— Роберто, добре съм. Всъщност, не съм бил по-удовлетворен.

— Удовлетворен? Колко отвратителна дума. Нищо неозначаваща. Точно по средата между агонията и екстаза. Драги приятелю, това е много буржоазно от твоя страна.

Джеф вдигна рамене и пресуши чашата си.

— Добре де, да кажем доволен. Това върши ли работа?

— Да, така е много по-добре.

— Ти знаеш най-добре колко потиснат бях, когато се преместих тук, но сега вече го преодолях.

— И не ти липсва старият живот?

— Имоджин?

— Не, не тази кучка. Блестящата ти кариера, да бъдеш младият феномен, историкът чудо?

— Не.

— Защо ли не ти вярвам?

— Добре де, да. Понякога се улавям, че се чудя какво ли щях да правя, ако нещата се бяха развили другояче. Опитвам се да следя новите открития, макар че съм персона нон грата в Кеймбридж. А и нали работя с теб.

Джеф повика келнера и поръча още по едно. Не беше напълно честен със своя приятел. Обичаше Венеция и започна да изпитва истинско удоволствие, когато работеха заедно. Проблемът беше в това, че тези проучвания бяха само една от многото задачи на Роберто, който притежаваше удивителната способност да жонглира с по няколко проекта едновременно. Последното му пътуване до Америка беше прекъснало съвместните им проучвания и Джеф знаеше, че сега, когато отново си е у дома, Роберто веднага щеше да се хвърли в поне десетина нови начинания. Освен това беше започнало да му липсва удовлетворението, което получаваше от това да бъде уважаван член на академичната общност, преподавател в Тринити Колидж, Кеймбридж.