Читать «Тайната книга» онлайн - страница 91

Ако подозираше каква буря бушува в гърдите на възпитаницата й, старата игуменка навярно би я заключила в килията и никога не би я пуснала да се мерне навън, за да спази дадената пред баща й дума. Тоя път тя се излъга, не прецени с какъв нрав се бе сблъскала.

Успяла да приспи бдителността й, след като се бе прибрала както обикновено в килията си, една вечер Женевиев излезе обратно в коридора и дебнешком стигна до стаичката на клисарката. Знаеше, старата жена отдавна не чуваше. Затова спокойно отвори вратата, пипнешком намери окачения на стената ключ и се измъкна. Все така дебнешком, прекоси двора, докато се изправи пред камбанарията, която опираше в крепостния зид. След като отключи предпазливо, тя се заизкачва по проскърцващата дървена стълба. Достигнала най-сетне камбаната, непокорницата се опита да откачи въжето й.

Възелът бе омотан здраво. Ала нейните пръсти бяха сръчни, волята й — непоклатима.

Колко ли се бе борила с него — а то наистина приличаше на борба — минути ли, часове ли?

Най-сетне успя. Развърза го. Извади въжето навън. Върза го за една напречна греда, която влизаше в крепостния зид. И се спусна надолу, като се опираше с крака в неравната каменна зидария.

Ръцете й вече почваха да треперят от преумора, а тя не се отказваше. Слизаше, слизаше…

Докога ли?

И усети — въжето се бе свършило. А до земята оставаха още десетина стъпки.

Не смееше да се пусне, защото от тая височина можеше да се пребие. А нямаше сили да се върне обратно. Пък и не искаше.

Ръцете й не издържаха. Краят на въжето се изхлузи и тя се сгромоляса долу, върху камънака.

Успя да се овладее, да не изкрещи от болка. Остана да лежи, просната на земята, сгърчена, като пребита.

Най-сетне опита да се надигне.

Първия път не сполучи. Пареща болка и слабост, които идеха откъм десния крак, изпълниха цялото й тяло.

Не биваше да стои така бездейна!

Нейде изкукуригаха пред изгрев петли. Разсъмнеше ли се добре, сестрите щяха да я видят, да я приберат, да я затворят отново.

Женевиев започна да се примъква напред, като сдържаше стоновете си през стиснати зъби.

Бавно-бавно…

Пролази до гората, навря се в шубрака. Отпусна се.

Е, а сетне?

Трябваше да се движи, да се махне оттука, да стигне до някоя колиба. Там щяха да й помогнат.

Болката не отслабваше, кракът се поду.

Изтокът взе да просветва.

В дрезгавината Женевиев зърна някаква хижа. Продължи да се влачи към нея.

Забрави да се пази.

Тъкмо тогава насреща й изскочи на кон капеланът на монастира.

Тя понечи да се прикрие встрани, в храстите, ала не свари.

Оня я позна. Че как да не я познае в монахинското расо?

— Що дириш тук, дъще? — запита строго отец Жозеф.

И тъй като тя не отговори, рече заповеднически:

— Хайде с мен!

От жал я нагласи на коня, а той тръгна пеш.

Така я върна в светата обител, в затвора й.

Довлякла се с последни сили до нара, Женевиев се разрида. Волята й, твърдостта й бяха стигнали дотук. Изгубила бе всичко: и детето, и вярата си, и Слав. Всичко. Останала бе само мъката. Само съжалението. Угризенията. Бог не й бе простил. Нищичко. Нито издайничеството, а тя умееше да назовава нещата с истинските им имена, нито запретената любов. Види се, прекалено тежки са били греховете й, та трябваше да ги изкупува толкова жестоко. Види се, бог бе оглушал за нейните молби.