Читать «Тайната книга» онлайн - страница 11

Справили се с охраната, френките нападнаха беззащитния керван. Макар и убеден в безполезността на съпротивата, Омар бен Абид измъкна ятагана си и се хвърли напред, последван от синовете и най-верните си слуги. Напразна саможертва. Преди да падне на земята, пронизан от стрела, Рашид бен Омар зърна как се строполи баща му, посечен от гяурския предводител…

Когато се свести, Рашид бен Омар се видя положен на носилка върху два коня с превързано рамо, а на съседната носилка лежеше брат му Саид. Редом с тях яздеше дружина въоръжени до зъби араби, исмаилитите, от хората на аламутския имам.

— Какво стана? — запита Рашид.

И брат му, стиснал от болка зъби, отговори:

— Френките, да ги слети гневът на аллаха, избиха всички, ограбиха кервана. Сметнаха, че ние с тебе сме умрели. И си отидоха…

После, поел дълбоко въздух, добави:

— Тогава дойдоха исмаилитите. Погребаха баща ни и другите. С глави към Мека…

— Къде ни водят? — пошепна Рашид.

— По-далеч от френките. А сетне — където пожелаем…

Рашид се умисли. Къде трябваше да иде? Какво му предстоеше сега? Всъщност какво друго освен възмездието. Ако не го бе познал, все още имаше някакво право да се отклони от дълга си. Сега не. Сам аллах му го показа. Убиецът беше един от главатарите на неверниците. Знаеше и името му — абат дьо Монгри. Научил го бе, когато бе отишъл при него да изплати откуп за пленения си чичо. Това беше голяма милост на аллаха. С нея аллах му бе посочил пътя. Рашид бен Омар беше длъжен да отмъсти за баща си. А там, в гънките на ливанските планини, в непристъпното Орлово гнездо, го очакваше Стареца от планината, наместникът на аламутския имам, най-непримиримият враг на кафирите. Мнозина правоверни правеха мили очи на неверниците: и конийският султан, и Ейюбидският халиф, и магребските шейхове, и монголските ханове. Всеки за някаква изгода. Единствен исмаилитският имам никога не бе протегнал ръка на неверник, единствен той ги избиваше безмилостно, на война и в мир.

Рашид направи знак с ръка. И шейхът на спасителите му приближи коня си до него. Наведе се да чуе по-добре.

— Слава на аллаха! — вдигна очи нагоре раненият. — Тъй ми било писано, да оцелея.

Водачът сложи ръка на сърцето си.

— Аллах е велик!

Рашид бен Омар заговори развълнувано:

— Отведете ме при имама! Аллах да благослови дома и синовете му!

Арабинът се поклони:

— Ще стане! Това е и неговата воля. Да види синовете на достойния Омар бен Абид.

И отмина напред, застана отново начело на дружината си.

Пътуваха така, криволичейки през сенчести долини, по каменисти чалове и кози пътеки три дни, докато на третата вечер зърнаха кацналото на стръмния връх кале. През това време Рашид и брат му, дали от младостта си или от церовете на стария хекимин, а може би най-вече от пламналата в сърцата им жажда за мъст, успяха да се вдигнат от носилките.