Читать «Съветите на дядо» онлайн - страница 2

— А тя?

— Тя нищо! Прави се на принцеса и се кефи, дето всички и се свалят.

— Приятел има ли си?

— Доколкото знам, не. Пък и за какъв чеп и е? Сега всички пичове са нейни, а иначе трябва да скучае само с един.

— Ех, синко! Какво магаре си само! — поклати тъжно глава дядо.

— Защо? — възмутих се аз.

— Да има момиче, което ти харесва, а да се занимаваш с други! Срамота!

— А какво да правя? Ако седна да и се обяснявам, тя ще ме отреже и толкова!

— А ти не се обяснявай! Просто си я вземи! Щом е ничия, значи е твоя! Няма нищо невъзможно на тоя свят, щом го искаш достатъчно! — заключи дядо и ми обърна гръб.

— Да, да! Лесно ти е на тебе да даваш акъл! Тя да не е чанта, че да я взема! — възразих и вечерта отидох на дискотека раздвоен и омърлушен. Диджеят наду музиката, ударихме по една бира и купонът се завихри страхотно. Звезда на вечерта естествено бе Ани. Така се казваше момичето, по което всички мъжкари от единадесети клас въздишаха. Въздъхнах и аз. От къде да взема кураж, че да я поканя на танц? Поръчах си още една бира, но се отказах да я пия. Сетих се как мирише на бъчва баща ми, като се върне вечер порядъчно пийнал от тая конска пикня. В тоя момент Ани се оказа сама на бара и реших да нападна по дядовия съвет. Бързо се инсталирах до нея и изръмжах с пресекнал от вълнение глас:

— Казват, че си готина пичка! Верно ли е?

Момичето го прие като най-нормалното нещо на света. Явно бе свикнала да слуша подобни глупости. Усмихна се и ме изгледа тъй, сякаш бях току що появило се петно върху новата и рокля.

— Много си умен, бе сладур!

— Такъв съм си по рождение! Кво ше кажеш, да се чупим от тук? — опитах почвата аз.

— И къде ще ме заведеш? — в гласа и прозвуча толкова досада, та чак ме досрамя. Като не можах да измисля друго, изтърсих:

— В парка, разбира се! Писна ми от тия заведения!

— И на мен ми е скучно, но не мога да си представя какво ще правим посред нощ сред дървета, кучета, наркомани и всякакви дивотии!

— Говориш тъй, сякаш морската градина е някаква джунгла!

— А не е ли?

— Ами щом така приемаш всичко, представи си тогава, че съм Тарзан и ще бъдеш по-спокойна!

— Знаеш ли, толкова ми е тъпо, че може и да се съглася. А и ти наистина приличаш на Тарзан. Особено както ме гледаш!

— Как те гледам?

— Сякаш ще ме ядеш!

— Не би било лошо да опитам малко от теб, но не искаш ли — сетих се — да те заведа на едно капанче, долу при рибарите, да си оближеш пръстите от рибата, дето я приготвят там! А и е къде по-готино от тук!

— Аз риба не обичам, но може да дойда, стига твоите рибари да не са някакви пияндета. Заболя ме главата от този дим!

— Абе, пият момчетата, но не се напиват, щото са много печени! Ще видиш, че ще ти хареса! — раздувах яко аз, макар да бях ходил само веднъж в това капанче и гледах точно как се млатят по пияните тикви. Важно бе да я измъкна от дискотеката и да останем само двамата. После все нещо щях да измисля. Ей тъй, на шега, гепих Ани и двамата забихме към „Делфина“. Като стигнахме там, вече минаваше полунощ и кръчмата бе затворена. Само двама бараби се караха, седнали на една лодка. Аз се ядосах, защото идеята ми се провали, а Ани ме изненада с въпроса: