Читать «Събота, десети април» онлайн - страница 2

Потънал в горчиви размисли, Николай бе изгубил мярка за времето и влизането на чистачката го сепна. Тя поздрави, чевръсто размаха мокър парцал и без да се интересува от проблемите му затананика изтъркана от употреба, глупава песничка. Той въздъхна, прибра калкулатора в чекмеджето, събра на куп разхвърляните по бюрото листа и вяло се отправи към закачалката, където търпеливо го очакваше поизносения му кожух. След малко прегърбената му фигура, понесла всички нещастия на Вселената, се вмъкна в оживения поток от забързани хора, помъкнали елхи и пакети за новогодишните празници.

„Мария, Мария!“ — пееше тролейбусът на спирката. „Мария!“ — нашепваха снежинките по стъклата му. „Мария…“ — плачеха оголените дървета по улицата и отброяваха стъпките до дома му.

— Купи ли хляб? — попита майка му вместо обичайното „добър вечер“. — Не се събличай, отивай докато е отворено!

— Като се върне, да преточи сока на зелето в мазето — провикна се в коридора баща му. — Стига е мързелувал!

Все още замаян, Николай се смъкна по стълбите. Излезе през остъклената врата на входа и едва стъпил на тротоара, разбра, че с него става нещо особено, неизпитано досега. В главата му се въртяха думи, подреждаха се по определен начин, трептяха като струни на арфа и добиваха съкровен смисъл. Когато стигна до магазина за хляб, той изненадано промълви: Вървя по улицата заснежена над мен мъждеят лампите студении всеки срещнат женски силует ме кара да се взирам и изтръпвам

Николай влезе в магазина и се нареди на опашката, но думите не спираха да възникват. Блъскаха се, изместваха се една друга, продължаваха да се подреждат. Този странен процес сътвори нова строфа: Забивам нокти във дланта сии болката на сини възли поражда в мен копнеж огромен. Аз съм самотен и безпомощен…

Стана му тъжно и изпита неимоверна жалост към себе си. Преди да подаде парите на продавачката, успя да се стегне, но му се стори, че хората зад него са отгатнали тайната, а полулюбопитните-полусъчувствени погледи се впиват в тила му. Той се измъкна навън с облекчение, скри се зад ъгъла на пресечката… и думите отново заеха съзнанието му. По пътя към къщи те укрепваха, набираха сили, звучаха като тръби на орган. Отнета ми е свободата! Градът ме мачка със стените си оголении се присмива с хилядите си момичета. Една коса и две очи отчаяно обичам!

Стиховете се оформяха все по-лесно, страдаха с него и същевременно носеха успокоение. Околният полумрак доби лилава мекота, а сградите се превърнаха в ефирен декор — безплътен и увиснал във въздуха, чиято реалност се потвърждаваше единствено от топлината на хляба в ръцете му.

Николай вечеря набързо и въпреки протестите на баща му се затвори в стаята си. Новата дарба, която се бе появила напираше, предизвикваше непреодолимо желание да бъде фиксирана върху хартия.