Читать «Сух живот» онлайн - страница 4
Алекс Болдин
— Ти ми викаш по име! Откъде ме знаеш?
— Преди малко говорихме с Васко, та той спомена за тебе.
— А-а, да. Цял ден се мотае наоколо. Не вземе да ги натири тия кози и да хване и свърши някоя полезна работа.
— И друг път съм идвал при теб. Помниш ли ме? — Човекът се взря в Мичо, устните му се разтегнаха в усмивка и каза. — Ти не идва ли миналата година насам.?
— Беше преди три години. Навремето дядо ми бе получил от общината ей оня парцел и се мъчеше да го обработва. Не му стигнаха силите и се отказа.
— А-а, помня го стареца. Аз първи направих къща тук, още през 64-та година. Преди време, наоколо имаше много комшии. Сега виждаш ли какво е мъртвило?
Едно момче купи по миналата година онова лозе над мен. Брои два милиона, а може и три, но цяло лято не се е мярна. Всичко което насади, треволяса и буреняса.
— Вярно ли е това за обирджийте. Че човек не може да замръкне на лозе.
— То си е така ама аз не мърдам от тук. Няма къде да ходя. Тук си ми е добре. Сам съм, хей с онова куче.
Едно рижаво космато куче се бе показало зад къщурката, оплезило език, приятелски махащо с опашка. То бе старо като стопанина си и кльощаво като него. Човекът бавно продължи по захванатата тема.
— Преди няколко нощи дойдоха едни с камион. Бяха четирима. Кучето лае та се къса. Излизам аз, викам им. А един току изръмжа. — Що не си траеш, че ако ти дойда…! Нямаше какво да сторя. Влязох си вътре. А тоя комшия под мен умря. Лозето му запустя. Миналата седмица като ходих да си взема пенсията се видях в пощата с дъщеря му. Разказвам и за къщата, за лозето. А тя, казва. — Ако някой пита за него обади ми. Ще го продам! Никой вече не ще да се вестне насам.
— Тези коренища не те ли изморяват? — Без да иска Мичо подхвана любимата му тема.
— Да знаеш само как хубаво горят и колко жар правят. Ето виж, това е ясен, той най-бързо изгаря. А това е дъб. Докато го разцепя силите ми се вземат. Виждаш ли тази цепнатина на коренището. Един удар по нея и е готово. Я ела да видиш нещо. — Човечето отваря входния вратник и повежда госта си към малкия сайвант. — Гледай какво нещо е… — Вътре коренищата, ситно надробени, старателно бяха подредени на правилни редици чак до покрива. Личеше си меракът на тоя човек. Явно го правеше с голямо удоволствие. — До зимата ще го напълня.
Мичо, бръкна в джоба си, извади два ментови бонбона и подаде единия на събеседника си.
— Заповядай! Винаги ги нося със себе, заради кръвното.
Човекът отначало отказа, но след това размисли, взе бонбона, бавно разви хартията и с неуверен жест го пъхна в устата си. Недоверието между тях се бе стопило.
— А вода от къде взимаш?
— Тук няма вода. Нося я е-е отдолу, от кладенчето. Но сега от тази суша и то почти пресъхна. Имам малко искаш ли?
— Не, не! Като слизам надолу ще се отбия до него за да се напия. Че как я караш така без вода?
— Ами карам я. Свикнал съм. Сух живот…!
— Нощес в града валя, та чак до градушка стигна.
— Видях! Мина на облак, изля се и отмина. Но тук забрави да капне! От месеци не е валяло. Всичко изгоря! Земята се напука от суша!