Читать «Сутрин при изгрев слънце» онлайн

Йордан Йовков

Сутрин при изгрев слънце

Слънцето току-що изгрява още е червено, без бляськ. След миг-два като че запалени стрели минават през сутрешния хлад и по купите и саплъците, по покривите на хамбарите и на дама пламва червена светлина, чиста, радостна. Също такава червена светлина гори и по върха на салкъма пред господарската къща. Там, на най-високото, на суха черна вейка, е кацнал един кос. Отпървен той обръща глава и глади перата си, не поглежда нито напред нито наоколо си. Но ето слънцето блясва с всичката си сила. Косът поподскача, качва се по-нагоре по вейката, обръща се към слънцето и запява. Синкави металически блясъци лъщят по перата му, крилцата му са отпуснати, очите му горят. Той трепка с цялото си тяло, пее, унася се…

„Голям присмехулник е тоя кос!“ — мисли си Ерофим, като подига глава и поглежда коса.

И наистина, като даде човек ухо и се вслуша в тия гърлени задавени звукове, които косът издава ще види, че той църти и като врабче, и като чавка грухти дори като прасе. Понякога пък ще подсвирне — също тъй, както Давидко подсвирва подир овцете си. Как майсторски прави всичко, каквото чуе. Пее, занася се, примира вече и пак в същото време се подиграва с всичко живо из двора.

Ерофим по правя нещо на саката, с която носят вода — след смъртта на чича Митуша само той е от слугите, който знае да дяла. Кротък по нрав и дребен, кокошките и другите гадини от двора като че не го забелязват и не се боят от него. Но Ерофим има око на ловец: нищо не изпуща, всичко вижда и всичко долавя.

Кокошките още не се отделят от двора, трупат се пред къщата, около стълбата, неспокойни са, разминават се, каканижат. Чакат да излезе Галунка, та да ги нахрани. Нетърпението им забавлява Ерофима, и сегиз-тогиз той хвърля око към тях. И те като хората са с различен нрав, има ги разни. Ето тия млади ярки, пригладени, напети, хубави като млади момичета. Но и простички са и глупавички: гледат Ерофима и се чудят; не могат да разберат човек ли е, звяр ли е. Петлетата, техни връстници — какви са контета, докарани, напъстрени, като петлетата, направени от захар. Едни са много мирни, държат се прилично, вървят тъй, като че се боят да не падне прах на тях. Други — все на бой и на кавга налитат. Някои се опитват да пеят: много си протягат шиите и гласът им сипкаво звучи като свирчица.

И старите не са едно. Има едни зли кокошки, гдето нито носят, нито мътят. Като мине някое пиле край тях, все ще го клъвнат. И къркорят гневно, като че мърморят:

— Какво невъзпитано е туй младо поколение!

Една квачка с малки топчести пиленца се появява отнякъде. Кой я разсърдил? Тя клочи, въртн се, фучи. Настръхнала е, с разрошена перушина. Кучето, което се озовава насреща и, се спира: кога беше малко, една такава сърдита клочка беше го драскала по носа и сега, без да му мисли много, избягва от нея и се промушва през телената ограда. На бодлите остава малко от козината му. На тая ограда всяко куче, което е минало, малко се е пооскубало.

За късо време между кокошките настъпва смут една кукумявка, заварена от слънцето като фенер, който продължава да гори и след като се е съмнало, прехвръква от покрива на къщата върху покрива на дама. „Кърр!“ — вика един петел. „Кърр!“ — повтаря втори, трети. Също като часови, които си предават един на друг: внимавай!