Читать «Стриборовата гора» онлайн

Ивана Бърлич-Мажуранич

Стриборовата гора

I

Влязъл някакъв момък в Стриборовата гора, а не знаел, че това е омагьосана гора и че в нея стават всякакви чудеса. Случвали се в нея добри чудеса, но и обратно, всекиму според заслугите.

А тази гора трябвало да остане омагьосана, докато в нея не влезе човек, комуто неговата неволя е по-мила, отколкото цялата сполука на всички хора.

И така, насякъл си онзи момък дърва и седнал на един пън да си почине, защото било хубав зимен ден. Но от пъна пред него излязла змия и взела да се умилква наоколо му. А това не било истинска змия, ами било човешка душа, проклета заради грях и злоба, и можел да я освободи само онзи, който би се венчал за нея. Бляскала змията като сребро на слънцето и гледала момъка право в очите.

— Ех, че хубава змийка! Всякак бих си я взел в къщи — казал момъкът на шега.

— Ето глупава глава, която ще ме освободи за своя беда — помислила грешната душа в змията, побързала и тозчас се превърнала на хубава девойка, та застанала пред момъка. Ръкавите й бели и везани като пеперудени крила, а малките й крачка като на велможка. Но понеже била помислила нещо лошо, в устата и останал змийски език.

— Ето ме! Води ме у дома си и се венчай за мене! — казала змията-мома на момъка.

Ако той бил опитен и досетлив момък, та да замахнел с опакото на брадвата и да викнел: „Не съм мислил да се венчавам с горско чудо“, девойката щяла да стане отново змия, щяла да избяга в пъна и толкова.

Но той бил някакъв добряк, плах и срамлив младеж и го било срам да не й изпълни желанието, след като се била преобразила заради него. А пък му и харесвала, защото била с хубаво лице, а той бил неопитен, нямало как да знае какво й е останало в устата.

Хванал той девойката за ръка и я повел в дома си. А този момък живеел със своята стара майка и гледал майка си като икона.

— Ето ти, майко, снаха — казал момъкът, като пристигнал с девойката в къщи.

— Слава богу, синко — отвърнала майката и погледнала хубавата девойка. Но майката била стара и мъдра и веднага разбрала какво има снахата в устата си.

Отишла снахата да се преоблече, а майката казала на сина си:

— Хубава мома си избрал, само гледай, сине, да не излезе змия!

Синът едва не се вкаменил от почуда — откъде знаела майка му, че това било змия? Разлютил се в сърцето си и помислил: „Моята майка трябва да е вещица“. И тозчас намразил майка си.

Взели тримата да живеят заедно, но зле и опако. Снахата била злоезична, пакостлива, лакома и избухлива.

Имало там канара, висока до облаците, та снахата заповядала един ден на старицата да й донесе сняг от върха на канарата да се умие.

— Няма път към тази височина — рекла старицата.

— Вземи козата да те води, където, тя нагоре, там ти по чорапи долу — казала снахата.

Там бил и синът, та се засмял на тези думи, само за да угоди на жена си.

Това така наскърбило майката, че тя тръгнала тозчас по снега към канарата, защото животът не й бил свиден. Вървейки по пътя, понечила да се помоли богу за помощ, но се размислила, казвайки: „Какво ще помогне бог, ако синът ми не е харен.“