Читать «Страсти пред Задушница» онлайн - страница 5

— Какво ти е бе? Какво си се намусил? Ще вземеш да ми развалиш настроението.

Няма да и го разваля, какво говори. Попипвам звънковите левчета в джоба си. Дали ще ми стигнат? Чувал съм, че в тези магазини е много скъпо.

— Ще те водя да видиш един щанд, главата да ти се замае. Но няма да вземаш от жълтите, фирмените торбички, че за тях искат по трийсет стотинки.

Новият магазин се оказа наистина нещо блестящо и красиво. Като всяко ново нещо. Брей! И Европата се пресрами да дойде до нашето скапано градче. Какво да видя, щандове, стока, шашардисани граждани и пак щандове и пак стока! Накъдето и да се обърна, все стока за ядене! Муцка снове като опитен лоцман между рафтовете, опипва това онова, след това се обръща за да види реакцията ми, но като не забелязва нищо съществено продължава нататък. Едва смогвам да я настигна. Вниманието ми се отплесва към щанда с полуфабрикати. Там се мъдри голяма тава с кюфтенца. Те са току що изпържени и неумолимо, като магнит привличат гладния ми поглед.

— Само за ядене мислиш! Ела де, ела да видиш нещо.

— Нещото се оказва рафт с най-разнообразни кутии от кафе и чай. — Нали искаше да си купиш зелен чай? Ето, избирай! — Тя прехвърля през ръцете си няколко луксозни кутийки от чай. Моя милост обаче следи с любопитен поглед не стоката а табелката с цената.

— Мерси! — казвам. — Друг път ще си купя. Сега трябва да взема един пакет жито, че утре било задушница.

— Жито ли? — Муцка не може да повярва на ушите си. Заглежда се недоумяващо в омърлушената ми физиономия. Пред такова изобилие от бляскава стока мъжката и компания говори за жито и гробища. — Абе ти нормален ли си? Остави бабичките да си купуват житото. Погледни! Виждал ли си кафе-мока. Май само на картинка!

Мълча сконфузено, стиснал под мишница пакета с житото и я следвам безапелационно.

Тоя мой водач в рокля не бива да се пренебрегва. Не му е времето и мястото, нали така?

Огледът на новия магазин е завършил с леко замайване от моя страна и с кисела физиономия от страна на моята спътница.

— А сега накъде? — пита ме въпросително. Май и развалих настроението. Развалих го но тя не го показва. Такава си е. Когато е най ядосана има най-хрисим вид. — Добре де, добре! Хайде върви. И поздрави бабичките от мен. Жито! Задушница! Не можеш да живееш ти скъпи. Съвсем не можеш и не знаеш как да живееш! — Край! Свърши се така добре заформената среща.

Не отговарям, защото нещата вървят на скарване, а точно това не желая. И помен не е останал от одевешното Муцкино настроение. Какво ли да и кажа? Не зная. Каквото и да кажа няма да има ефект. Като при експлозиите на малкия началник. По-добре е да си мълча. Много ми дойде. Кимвам за сбогом и краката ме понасят натам, където вечерната ноемврийска мъгла бавно застила, хора, коли и улици.

Нямам настроение. Всичко ми е чоглаво. Какво стана бе джанъм? Май пак ще се окажа прав. Никога не бива да се радваме на утринта. Защото не можем да предвидим колко келява ще бъде вечерта. А вечерта е тъжен памук от мъгла. От мъгла и падащ мрак. А в падащия мрак моята душевна празнота. Някъде напред, се мярка кльощавата фигура на Кьоравата. Тя е минала край шивашкия цех. Наклякалите унили млади жени са запалили цигари. Дали са им кратка почивка. Една от тях дъвче баничка. Каква вечеря само? Дъвче мълчаливо, уморено. Кучката е чакала, гледала я е с напрегнат и гладен поглед. След това е изгубила търпение и е побягнала. Колко ли е гладна тая кучка? Подсвирвам. И ето! Мигом изниква от мъглата и хуква към мен. Позна ме. Не ме лае, а напротив. Гали се, върти опашка.