Читать «Стареца» онлайн

Стефан Бонев

Стареца

— Животът е най-интересната и най-четената книга — казваше понякога Стареца. — Ама вие да не мислите, че някой ми плаща, за да ви говоря. Тези неща може да ви ги каже всеки.

После ставаше, отърсваше палтото си от падналата от лулата пепел и тръгваше. А ние седяхме и го гледахме със зяпнали уста, докато се стопяваше в мрака. Не ни беше ясно как така всеки може да ни говори такива интересни неща.

Стареца беше най-обикновен човек, дори не беше и стар. Бяхме го кръстили така заради лулата, големите прошарени мустаци и мъдростите, които сипеше на всяка крачка. За нас, хлапетата от квартала, той си беше нещо като бог, от чиито уста можехме да чуем какви ли не истории. После дълго спорехме и си го представяхме като смелия моряк от нефтовоза, който спасил цял един кораб. Или пък в тайгата, гонен от гладни зверове. Искахме и ние да сме такива. Не ни учудваше как така може да е бил на толкова много места за краткия си човешки живот. По скоро бихме повярвали, че е безсмъртен, отколкото да се усъмним в думите му.

Всяка вечер се събирахме около стария шлеп на кея и го чакахме да се появи на фона на догарящото в реката слънце. Още преди да се появи, огромната му сянка ни обливаше с хлад и тайнственост. Ние млъквахме и се взирахме с примижали очи в неясния силует, който идваше към нас. Стареца приближаваше на десетина крачки и се спираше, бръкнал в джобовете. Така застанал, с широкополата си шапка и изтърканото си палто, ни заприличваше ту на изследовател на джунглите, ту на каубой от дивия Запад. Въображението ни рисуваше въже с примка, прикачено за колана му. Виждахме тънката цев на пушка да стърчи над лявото му рамо. Той всмукваше гъстия дим от лулата си и поклащаше глава.

— Пак ли сте тук, нехранимайковци! — дрезгавият му глас ни караше да се притаяваме по местата си. Имахме чувството, че само едно наше движение или звук са достатъчни, ласото да се оплете около вратовете ни. Беше ни страх от него, но го търсехме. Имахме нужда от неговите разкази. Той се приближаваше до нас, сядаше на старата, изгнила пейка и разпалваше лулата си, покривайки я с широката си длан. Всмукваше няколко пъти и обвит в дим, започваше да разказва. Виждахме го на Северния полюс, теглен от кучета. В заскрежени и студени гори, гонен от вълци. Заедно с него ни палеше слънцето на Сахара. А манерките отдавна бяха забравили вкуса на вода. После, на най-интересното, когато в далечината се виждаха трепкащите очертания на оазис, той ставаше, изтърсваше лулата в облегалката на пейката и си тръгваше, без дори да ни погледне.

Ние се прибирахме по домовете си и заспивахме с дървени пушки в ръце, залегнали в храстите или пък полюшвайки се на спасителен сал, далеч от брегове и хора. Сутрин се успивахме за училище, гледахме безучастно в черната дъска, а после ни пишеха двойки. Но това малко ни тревожеше. Важното бе, че вечерта пак ще бъдем със Стареца. Този път като пилот на боен самолет, парашутист или десантчик.

Но една вечер Стареца на дойде. Нямаше го и на следващата. Напразно чакахме. Слънцето бавно заспиваше в обятията на реката. Мислехме си, че пак е тръгнал на някое рисковано пътешествие. Накрая си отидохме с наведени глави.