Читать «Среща на Йолковица» онлайн

Алекс Болдин

Среща на Йолковица

Всяка година на втори юни посещавах връх Околчица за да видя тържественото честване на героичния подвиг на Ботевата чета. Като традиция, след тържеството се отбивах и до местността Йолковица където е лобното място на Христо Ботев. Там, на това закътано в шубраци място, е поставена една неголяма проядена от дъждовете варовикова скала с издялан на нея надпис: „Изпълни се пророчеството твое. Жив си ти!“. На тоя ден, тя е покрита с венци и с много букети планински цветя, свежи и разноцветни.

И тази година, още не дочакал завършването на тържеството, с моя по-млад приятел тръгнахме да положим и нашите скромни букетчета на онова свято място.

На отклонението от главната пътека, в подножието на връх Канарата има поставена табела указваща посоката. Там, на грубо скованата пейка, бяха поседнали две изтощени от дългия преход момичета които очевидно не бяха от врачанския район и силите им сигурно бяха стигнали до тук. Запалили по цигара, едното любопитно ни запита:

— Какво има на лобното място?

— Ами, има една скала с надпис и сигурно много цветя, отвърнах. Тръгнали сме за там. Само на пет минути път е от тук. Елате с нас ще ви го покажем.

Отговорът ми сигурно ги разочарова или пък се побояха, кой знае, но замълчаха и ние продължихме нататък с приятеля под прежурящото обедно слънце.

Пътеката се виеше между глогови храсти. По нея пролазваха торни бръмбари, жужаха насекоми, отляво и отдясно подплашени от стъпките ни, се шмугваха гущери. Вляво долу, тъмнееше млада борова гора, която препречваше погледа към долината на Йолковица.

Вече наближавахме и всеки миг очаквахме да видим скалата, но когато тя се появи спряхме изненадани.

Там, на самото лобно място имаше един възрастен, самотен човек, който изправен в цял ръст бе застинал неподвижно и като че ли прегръщаше скалата. Бяхме още далеч и не можехме да видим точно какво прави. Но имаше нещо познато в този човек. Струваше ми се че съм го виждал много пъти, но не можех да си спомня къде.

Колоритна фигура с широка прошарена брада, дълга сейната коса, характерна стойка. Липсваше само юнашки изпъчения корем. Човекът бе слаб, леко прегърбен.

— Ха, та това е скулпторът Цвятко Йорданов! С големият му син бяхме приятели!

— Да, така е, няма врачанин да не го познава! Не съм го виждал от години! Какво ли прави тук, че не е на тържеството?

Наближихме, поздравихме го приветливо, като стар приятел. Той очевидно не се изненада. Не ни познаваше, но беше свикнал на подобни поздрави. Като всяка много популярна и контактна личност.

— Здравейте момчета! Сигурно се чудите какво правя?

Загорялото му червендалесто лице, покрито със остри дълбоки бръчки, ни се усмихна приветливо. Зад стъклата на големите очила, очите светнаха живо.

— Виждате ли го тоя надпис! Аз съм го дялал! Преди трийсет и седем години! Багряна написа стиха!

Е, вече това си беше изненада, защото въпреки че бяхме и двамата врачани, не знаехме тоя факт. Нашата изненада бе очевидна и за него защото, започна да обяснява подробно.

— Тоя камък не е бил винаги на това място! Беше хей там, на пет метра по наляво.