Читать «Среднощна корона» онлайн - страница 193

- Две минути - извика капитанът на кораба. Каол просто се взираше в нея. В очите му имаше толкова тъга и страх, че думите u изневериха.

Тогава тя направи най-безразсъдното нещо в живота си. Застана на пръсти и му прошепна думите на ухо. Думите, които щяха да го накарат да разбере защо това е толкова важно за нея, защо бе обещала, че ще се върне. Щеше да я мрази заради тях, щом разбереше.

- Какво означава това? - попита той.

- Сам ще се сетиш - усмихна се тъжно Селена. - И когато го направиш... - Поклати глава. Знаеше, че не бива да го казва, но го стори. - Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.

- Моля те... моля те, кажи ми какво означава това.

Време обаче нямаше. Тя поклати глава и отстъпи назад. Каол направи крачка към нея. И след това каза.

- Обичам те.

Тя сподави хлипа в гърлото си.

- Съжалявам - каза тя. Надяваше се да си спомни тези думи по-късно, когато разбереше всичко.

Събра сили да се раздвижи. Пое си дълбоко въздух и след един последен поглед към Каол се качи по подвижния мост. Не забеляза хората на борда, а остави багажа си и застана на перилата.

Погледна надолу към пристанището и видя, че Каол още стои там, докато прибираха подвижния мост.

Капитанът на кораба нареди отплаване. Моряците се разбързаха, въжетата бяха развързани, прехвърлени и наново завързани. Корабът тръгна напред. А тя стисна перилата толкова силно, че дланите я заболяха.

Корабът тръгна, а Каол - мъжът, когото мразеше и обичаше толкова много, че почти не можеше да мисли, когато той е наоколо - само я изпрати с поглед.

Течението пое кораба и градът се отдалечи. Океанският бриз скоро охлади врата и, но тя не спря да гледа към Каол, дори когато стъкленият замък се превърна в далечна искрица. Дори когато около нея бе вече само бляскавият океан. Дори когато слънцето се скри зад хоризонта и над нея се появиха звезди.

Чак когато клепачите и натежаха и се олюля, Селена спря да мисли за Каол.

Усети мириса на сол, но той не бе като този от Ендовиер. Вятърът разроши косите и.

Селена въздъхна, обърна гръб на Адарлан и отплава към Вендлин.

56

Каол не разбра какво му бе казала - онези думи, които бе прошепнала в ухото му. Беше дата. Но без година. Само ден и месец - дата, която бе отминала преди много седмици. Това бе денят, в който Селена бе излязла от града. Денят, в който се бе пречупила в Ендовиер. Денят, в който родителите u бяха загинали.

Каол остана на пристанището много след като корабът отплава. Гледаше платната му, които ставаха все по-малки и по-малки, и се чудеше за датата. Защо му бе разкрила всичко за онези... онези Ключове, а бе оставила загатването толкова неясно? Какво можеше да е по-важно от ужасната истина за краля, на когото той служеше?

Ключовете на Уирда, макар да го ужасяваха, звучаха логично. Обясняваха всичко. Огромната сила на краля, пътешествията, които завършваха със смъртта на всичките му спътници, как Каин бе станал толкова силен. Дори онзи път, когато Каол бе погледнал към Перингтън и бе видял как очите му потъмняват... Но какъв избор му бе оставила, когато му разкри това? И какво можеше да направи от Аниел?