Читать «Спенсървил» онлайн - страница 8

По бузите й потекоха сълзи. Телефонът иззвъня, но тя не вдигна слушалката.

Загъна остатъците от вечерята в парче вестник и ги отнесе до кучкарника. Отвори телената врата и хвърли пакета вътре. Три от четирите кучета — немската овчарка, доберманът и ротвайлерът — веднага атакуваха храната. Четвъртото куче, дребен сив мелез, побягна към Ани. Тя го пусна да излезе и после затвори вратата.

Върна се в къщата. Мелезът ситнеше подире й.

В кухнята нахрани кучето със суров хамбургер, после си наля половин чаша лимонада, излезе на голямата веранда с ограда и седна в един люлеещ се стол. Сивият мелез легна до нея. Захлаждаше; лек вятър разклати клоните на старите дървета по улицата. Изглежда, се задаваше дъжд. На свеж въздух й беше по-добре.

Разбира се, винаги имаше изход, който не водеше задължително през градското гробище. Сега вече, след като дъщеря й всеки момент щеше да започне да учи в колеж, тя повече не можеше да отлага решението си. Знаеше добре, че побегне ли, той вероятно ще я спипа още преди да се е измъкнала от града, а ако по някакъв начин я изтървеше, щеше да хукне подире й. Отидеше ли при адвокат, той щеше да го е научил още преди да се е прибрала у дома. Клиф Бакстър не принадлежеше към хората, особено уважавани или почитани в околията, но всички се бояха от него, тя беше наясно с това.

Патрулната кола отново мина по улицата и Кевин Уорд й махна. Тя се престори, че не го е забелязала. Кучето залая подир полицейската кола.

И все пак тя живееше в двадесети век, в Америка, а в Америка имаше закони. Инстинктивно обаче тя усещаше, че в нейния случай това е без значение. Налагаше й се да бяга, да напусне къщата си, близките си и семейството си, и това я изпълваше с гняв. Тя би предпочела решение, което да отговаря повече на нейните стандарти на поведение, а не на неговите. Искаше да му каже, че иска развод и че отива да живее при сестра си, и че трябва да се свържат с адвокатите си. Полицейският шеф Бакстър обаче не желаеше да се разделя с един от трофеите си, нито пък да става за посмешище на града си. На него му беше пределно ясно, без дори да го коментира, че тя иска да се измъкне, но той също така знаеше, или поне така си мислеше, че я е поставил под здрав катинар. Държеше я като пумпал за връвчица. Най-добре беше да го остави да си мисли така.

Лятната нощ я накара да се замисли за други летни нощи преди много време, когато беше млада и много влюбена в друг мъж. В джоба й имаше писмо и тя го извади. Светлината от прозореца зад нея й помогна да го прочете. Беше го адресирала до Кийт Ландри на домашния му адрес във Вашингтон; очевидно го бяха пренасочили към някакъв друг адрес, където някой го бе пъхнал в друг плик, като го бе адресирал обратно до нея с листче в плика, на което пишеше: „Невъзможно да стигне до получателя.“